Той добре различаваше фенерите на кораба, запалени заради него, а когато се стъмни напълно, забеляза както силните отблясъци на големите факли от китова сланина, така и светлината от огнищата, над които се топеше маста, отразяваща се в събраните ветрила. Но каква ли полза от това? Нима можеше да се надява, че в тъмнината на нощта ще бъде забелязан от кораба и избавен от това ужасно положение? И бяха ли в състояние човешките сили да издържат подобно напрежение до настъпването на утрото? Той едва успяваше все още да се държи на крака и се опитваше поне малко да си почине, като коленичеше на своя чудноват сал за минута-две или колкото му позволяваха непрекъснато завръщащите се акули. Веднъж, о, само един-единствен път той направи опит дори да полегне, макар че водата заливаше част от тялото му. Напразни надежди! Неговите мъчители не го оставиха да си почине, а и опасността да го изненадат, докопат и повлекат към жестока гибел бе извънредно голяма. Най-стръвното от тези чудовища, една млада акула, едва достигнала три метра дължина, веднъж захапа даже самия харпун, зад който той бе отстъпил, и го държа в зъбите си дотогава, докато отдръпващата се вълна я остави върху спермацетовия кит почти на сухо. Но в този миг дръжката от харпуна на Патрик се стовари с такава сила върху коварната й застрашителна глава, че зашеметената акула се изпързаля по хлъзгавия кашалот обратно във водата, обърна бялото на корема си и изчезна. Но други заеха мястото й и само блестящите ивици, оставяни от тях в тъмната вода, издаваха приближаването им и всеки път предупреждаваха нещастния китоловец да бъде готов да посрещне новото им нападение.
Тъй минаваше час след час, а Патрик продължаваше ужасната борба за своя живот. Но ето че у него се породи нова надежда — корабът започна да се приближава и непрекъснатите оръдейни изстрели, ехтяха все по-ясно и отчетливо. Той вече можеше да различи палубата, та дори и човешките фигури по нея, които се движеха насам-натам в неясната светлина.
— Ехей! Оо… ехеей! — проехтя неговият див отчаян вик към другарите му, които, без да го забележат, се канеха бавно да преминат покрай него. — Ехей!
Но отново трябваше да защитава живота си, понеже акулите, подмамени от човешкия глас, се втурнаха към него от всички страни и на много места тъмните им гърбове изплуваха и запориха морската повърхност. Ту тук, ту там неговият удар попадаше на място. Краят на жилавото и здраво дърво се беше вече нацепил от отчаяните удари — удари, които биха повалили в безсъзнание някой бик, ала при акулите съвсем рядко имаха някакво друго въздействие, освен да ги прогонят за кратко време.
А корабът? Ей го къде се носеше бавно по водата почти на такова разстояние, от което биха могли да го чуят. Отново изтрещя оръдеен изстрел и Патрик пак използва последвалата тишина, за да нададе пронизителен вик за помощ в посоката, където се намираше спасителният кораб — тъй близък, а тъй недостижим. Ала вятърът духаше срещу него и колкото по-ясно се чуваше грохотът на оръдието (дори от време на време му се струваше, че долавя и отделни гласове откъм палубата), толкова по-малка бе вероятността неговите викове да достигнат до другарите му. По този начин той само все повече и повече възбуждаше и караше да освирепеят наобиколилите го зверове, чиито нападения зачестиха. И когато видя, че корабът го отминава, тогава у него се стопиха и силата, и дързостта му, поддържали досега напразната надежда за спасение, стопиха се, защото не му остана вече никакво средство да привлече вниманието на китоловците върху себе си. Само подсъзнателният нагон, инстинктът за самосъхранение го караше да защитава живота си от нападенията на лакомите зверове със сетни сили, до сетния си дъх.
Тъй измина нощта. Бавно-бавно Южният кръст се извъртя по небето на запад, а ей там отвъд, далеч откъм изток, започна да светлее денят. Патрик можа да види всичко това, забеляза и как слънцето изскочи от морето, отново различи контурите на своя кораб, стройните мачти и свитите ветрила. Понечи да използва последното средство, за да даде някакъв знак на другарите си, и направи опит да свали ризата си и да я размаха, та дано го забележат от наблюдателницата на мачтата — ала не успя. Крайниците му се бяха схванали и вдървили, даже и гласът отказа да му служи, а премина и заглъхна в тихо хриптене. Очите му горяха, главата му се въртеше и внезапно, също като някоя тайнствена блуждаеща светлина в открито море, в мозъка му проблясна една нова безумна идея, която, завладявайки цялото му същество, изглежда, измести всичко друго, всяка мисъл за помощ или избавление, както и всяка надежда.