— Но това е важно — продължаваше да твърди Гар. — Означава, че времето е количествено. Какво ще стане, ако първото му ниво е тривиално? Може би ще можеш да го посещаваш на други нива.
— Тогава щяхме да бъдем отегчени от посетителите от бъдещето, не само от хора с годишнини и събрания.
— Може би тези от по-далечното такова ще бъдат без дрехи, макар да не искат да ни отвращават. Или бъдещите учени ще виждат нещата по друг начин — австралопитеците, трилобитите или падането на голям астероид, но това означава, че ние ще разбираме ВРЕМЕТО и „Общата теория на ВСИЧКО“.
Обърнах очи към тавана. В пътешествията във времето Гар влагаше много чувства и беше убеден, че ще ги открие. В това отношение с мен всичко е наред. Той ще се нуждае от нещо, което да го ангажира до следващата капитулация, когато ще се намира в МИТ и няма да разполага с приятелчетата си от Шахматния клуб които да го поддържат истински. (Всъщност ние не играем шах. Казваме го, когато искаме да отвратим простите хора. Винаги върши добра работа).
Няколко съученици от неандерталски тип спряха край нашата маса.
— Хей, задници, удавяте мъката си ли, защото нямате дати за представяне?
— Не — отвърнах аз. — Не го правим, защото е много самотно да си единствения в града с активни синаптични потенциали.
— Ооо, големи думи. Толкова се уплаших! — каза по-големият от тях и отвори няколко опаковки с лютива подправка и размаза съдържанието им на мекото ми кресло. — Ха, ха.
Срещнах ухиления поглед на слабоумните му очи, сграбчих още половин дузина подправки и направих същото, а после ме обзе радостна язвителност.
Неандерталецът побледня и изчезна.
— Не мога да го повярвам — рече Гар. — Те се отвращават от пикантна храна.
В „Необикновената Кухня СИГ“ можех да разчитам на добри неща и то защото трябваше да напускам града. Исках да разбера дали ресторантите „Тхаи“ където и да е все още съществуват, но отново се върнах към първоначалния проблем.
— Защо си се спрял на представянето от по-горните класове, Гар? Това не е като да харесваш да играеш, да си купиш годишник или нещо такова.
— Миналата седмица ми се случи нещо странно. Стоях в стаята си, мислейки за времето и когато слагах чашата си с метална обковка „Пинки и Брейн“ в микровълновата печка, се появиха светлини, като тези преди идването на „думдуми“. Ченето ми се отпусна наистина глуповато… и разбрах, че в стаята ми има още нещо. „Думдум“.
— Да не е сбъркал адреса?
— Гледаше ме и ми се усмихваше — поклати той глава, след това потръпна. Нашите компании не използуваха истински усмивки.
Той беше прав. Ако беше вярно, бе нещо много необяснимо.
— Може би е трябвало да бъдеш убит?
— Да, разбира се, това е. Аз и сега съм мъртъв, защото това е единствената неносталгична употреба за далечно пътуване във времето — да си платиш сметката за неразрешени престъпления. Възпиращата цена е нула, приемаш го смело. Ако „думдума“ се покаже докато ти си зает с проветряването на малка стара дама с помощта на пикел за лед, не трябва да казваш: „Олеле, аз съм хванат“, а да заявиш: „Спокойно, измъквам се от това за двайсет и пет години!“. Което за твоя среден престъпник или среден тийнейджър е като завинаги.
— Добре, да започнем с това като голям момент на разкритие. Кекуле и змията, Нютон и смокинята.
Не възнамерявах да оставя егото на Гар да нарасне. Неговият Интелектуален коефициент бе по-висок от брутния национален продукт на Чечения. Той все още беше лишен от датировка. Посмешище, Губещ, чиито най-добри приятели бяха така социално неподходящи, че можеха да говорят с него посредством модем. И разбира се аз, бунтовницата без Дядо Коледа. Момиче, за което принципите на обсъждане биха положили печата „лошо становище“.
— Ти възнамеряваш да си спомниш за старите си приятели, когато си взел нобеловата премия, на всяко място ли!?
И внезапно се случи нещо. Въздухът започна да флуоресцира и на съседната маса се появи един „думдум“. Взря се в нас за най-дългите трийсет секунди в моя живот, след това изчезна.
— Ооо! — възкликнах. — Може би трябваше да запазя някоя друга опаковка с лютива подправка. Сигурно някой ден ще притежава голяма стойност.
Майка ми беше в кухнята боравейки с Юнския си Голям нож.
— Хей, Мами! — провикнах се, пльоскайки се пред телевизора, с намерение да отида в „Хоум Шопинг“ където щях да прекарам приятно всред колекцията от рекламирани стоки. Представете си — осемдесет хиляди кинта за нов велосипед. — Хей, Мами — повторих. — Мога ли да отида утре вечер на представянето?
След като назовах неговия шеф „новототалитарен бабитоид“ се чувствувах някак постоянно закотвена в къщи. Готова бях да изхвърля определението от главата си, но някой му обясни значението на тези две думи и като че ли не беше толкова лошо.