Изкопаемият оцелял от Семейството на Яребиците бе подставено лице, което продаваше винилови сувенири. Можеше да те направи горд, че си американец.
— Какво става с представянето?
Подскочих, майка ми се намираше точно зад мен. Беше изскочила от кухнята с ръце, все още покрити с брашно и с очи, сякаш готови да се разплачат.
— Представянето — натъртих. — Това не е като кучето Ласи да се връща в къщи.
Тя започна да си изтрива нервно ръцете с престилката си.
— Добре, изтичай навън, оправи си косата, облечи се и…
— Хей, това е Гар, и ще облека черните си дрехи.
Лицето й помръкна, винаги изпадах в лошо положение. Никога не подбирах начина, по който думата „представяне“ да не я засегне. За една микросекунда аз бях нормална дъщеря, очакваща нормални думи за обличането, момчетата и семейството, а не да се преобличам за този, който очаква да отидем на училищен филм и да ме възбужда с татуировки.
Те наистина ме бяха изпробвали веднъж. Бяха се опитали да ме убедят, че мога да се запаля по медицинското сестринство.
— И така, може ли да отида?
— Отивай — въздъхна тя. — Прави каквото искаш. Помни, че преди да заминеш в колежа съществуват само седемдесет и две Опозоряващи Дните Семейства.
— Благодаря, мамо. Когато си служиш с шега като тази, винаги вярвам, че сме роднини.
Тя се сепна, върна се в кухнята, после отново се появи.
— Знаеш ли на какво се надявам? — попита. — Искам на представянето да се изявиш с твоето бъдеще. Имам предвид, че се надявам да си дадеш сметка колко работи възнамеряваш да оплескаш през твоя живот. Надявам се също Бог да ти даде правилната насока.
И тогава внезапно потръпнах. Защото помислих за всичките тези стари глупаци с техните двайсет и пет годишни събирания, връщащи се в тълпите за да видят славните дни на представянето за всеки от тях, който не е бил умрял или подложен на цялостно отхвърляне, а аз не исках това. Не исках да съм една от усмихващите се мижитурки, които размахват моментални снимки на известни семейства с техните големи коли и големи къщи.
— Няма да го направя — промърморих. — Не бих могла да направя нещо толкова обикновено.
От друга страна ако чувствувах, че трябва да ревизирам моето представяне, може би щях да бъда достатъчно спокойна да го направя изцяло облечена в сувенирното винилово облекло на Яребичното Семейство.
Нямах корсаж, но той ме издокара с червен карамфил, който отиваше на цветовата ми схема. Ние направихме първите си стъпки в алтернативния купон-представяне на Шахматния Клуб. Осем души, седем компютъра, много „Доритос“ и две бутилки „Зелените извори на Ани“.
— Добре, вие двамата изглеждате велики — каза Момичето от Мрежата. — Обичам смокините. Вие двамата можехте да бъдете Джинджър и Фред.
— Да, Трансилванският танцов състав — рече Жан Люк. — Да го направим така.
Бедното момче имаше три удара против себе си: беше брилянтен, към седемнайсетата си годишнина започваше да оплешивява и искаше да напише философски есета за Клингон. Но в очите му имаше нещо, с което не бях свикнала…
Велико. Сега аз бях секс-богинята на патетичната губеща компания.
— Ще се върнем след танца — каза Гар. — Да приемем, че никого не сме вкарали в болница или убили, когото и да било.
Тогава зъбите ни колективно изскърцаха и понесохме училищната туника.
— Не можех да повярвам, когато чух, че ще дойдеш — рече госпожа Троут, моята домашна учителка, която мразеше емоционалността ми, а чувствата й бяха споделени. — Би трябвало да зная как си пипнала нещо като това.
— Та това е най-доброто ми облекло, мамашо — казах. Ние не танцувахме. Не зная как, но Гар изглеждаше опасен за целостта на педикюра ми. Така че ние стояхме до стената и надвивайки глъчката от време навреме си изкрещявахме по нещо саркастично, но бяхме отегчени до сълзи.
Докато думдумите не започнаха да се появяват. Можеш да навъртиш голям километраж от гледане на осемнайсетгодишни, които стоят срещу себе си, но вече са на четиридесет и две години. Сякаш те никога няма да осъзнаят, че са станали на такава възраст. А думдумите мислят, че все още изглеждат лъскави и спокойни и не могат да разберат, че са твърде стари. Неудобно положение.
Повечето от тях носеха малки табели или снимки на всичко, което бяха успели да натрупат. Снимки на семейства и представителни къщи. Ние само можехме да предполагаме колко скъпи са техните коли.
От мен се изтръгна гаден звук. Не можех да си представя нещо по-лошо от това, накъде ще тръгне живота ти и колко деца ще имаш. Все едно да се опиташ да прочетеш роман на Агата Кристи, след като вече си хвърлил поглед на последната глава.