Гар продължаваше да се оглежда наоколо. Предполагах, че мислеше дали няма да се появи с Нобеловата си награда, окачена на врата му. Или с нещо чудесно за постижения във физиката във всяка ръка. Можеше и да се случи. Рано или късно трябваше да се издигне в собствените си очи.
Председателят на класа стоеше пред микрофона и почукваше по него, докато всички се успокоят. Той току-що се бе видял в собственото си розово бъдеще — беше си показал снимки на търговска кола и на неподходящо облечена втора жена или дъщеря. Изглеждаше процъфтял.
Жалостивият „кънтри бенд“ замлъкна. Това беше фал. Дали някога сте чували червеношиест рап?
— Настъпи времето да обявим Цар и Царица на представянето…
И той назова нас.
— По дяволите! — изругах. Не харесвах такова звучене.
Оказахме се поставени на сцената. Председателят и домашната ми учителка ни притиснаха.
— Твоята персона от бъдещето още не се е появила, така ли е — подигра ми се тя.
Беше очевидно. Или не си могъл да си платиш, или си умрял от свръх доза наркотик в някоя канавка, или си бил затруднен поради липса на успехи.
— Не, по дяволите — отвърнах. — Мислите ли, че съм искала отново да преживея досадата и унижението на тази лайняна нощ?
Председателят сложи короните на главите ни, бързо офейка обратно и тогава тортите започнаха да летят. Но аз се бях приготвила и миролюбиво стоейки зад госпожа Троут я блъснах към линията на огъня. Задържане, мамка му, по-скоро временно прекратяване на атаката.
Бедният Гар избърса банановият крем от очилата си (идиотите не са могли да предположат употребата на крем за бръснене) и се добра до микрофона.
— Всички вие… сте инфантилни — каза той. Гласът му беше прегракнал, но това го правеше по-силен. Пристъпих напред и сложих ръка на рамото му. Чувствувах известна вина, че не успях да го предупредя навреме.
— Вие всички сте неоригинални, скучни, безнадеждно конвенционални буржоазчета.
— Да! — изкрещя неандерталеца, а футболния отбор се развика одобрително. Не знаеха значението на казаното преди, но винаги щяха да бъдат с водача си.
— В действителност вие всички ревнувате. Защото аз напускам този селяндурски град, а вие оставате да живеете и умрете в него, и никой няма да си спомни за вас. Докато аз възнамерявам да се издигна…
— Най-търсеният Американски Петел!
— Най-добрият — извиках аз. — Кой ти пише шегите, Флипър?
— Възнамерявам да допринеса за човешките знания, докато вие… ще направите същото за собственото си невежество.
Гар никога не бе помислил добре за атаката. Предварително бях усетила нуждата от отмъстителна реч.
— Само си припомнете, че така както глупаците се забавляваха с мен, по същия начин са се присмивали на Дарвин и са потискали Галилей…
По-отвратителното в случая беше, че присъствието в залата беше двойно. Наоколо бе пълно с хора от бъдещето, които се оглеждаха, записваха или припомняха нещо. С изключение на тези думдуми, които бяха отишли да се подиграват на някого на някое друго представяне, присъствуващите тук се втренчиха в Гар.
Това беше толкова смешно, не можех да спра да се хиля. Те се бяха опитали да ни направят смешни, но сега щяха да станат прочути само в Градчето на Късогледите Идиоти. Прекарвайки остатъка от живота си в ролята на смешно-безчувствени хора, опитвайки се да живеят така, че да забравят. Но няма съмнение, че в този процес ще участвуват все повече късогледи, с мозъци даващи късо съединение.
Дори и да изпитвах съжаление към следващото поколение в този гаден град аз вече обичах това.
Да, аз даже поглеждам Проспериралия Гар, Постоянния Професор. Той е израснал и в облика на лицето си, а там се мяркат Нобелови награди.
Аз се обърнах извън компанията. Моята собствена предпазливост в тази история ме застрахова, може би от датата на представяне на Гар. Но той вече не се нуждае от мен. Той се радва на вниманието на бъдещата интелигенция, а през времето, когато бе близък с мен, аз му казвах, че ще бъде така.
Разходих се навън в парцела на паркинга, вдишвайки относително свеж въздух и се облегнах на стената му. Може би трябваше да направя безделническа разходка с цел да посетя купона в Шахматния Клуб. Имах чувството, че Гар искаше да се върне в къщи и да напише теорията на времето. Извини ме Време!
Нещо изщрака извън полезрението ми и скоро забелязах себе си, вгледана в собствените си очи. Разгледах се. Такава с гарванов цвят, напълняла жена на средна възраст. Изглежда бях обречена да съществувам в друг век, типичен с лошите си прически и безвкусна мода.