Но днес изневери на формата, облече си промазаното яке с бракониерските джобове12 и тръгна да се разхожда по брентфордските улици.
Първо Ийлинг роуд, помисли си той. Ако „Летящият лебед“ някога е съществувал, все трябваше да е останала някаква следа от местонахождението му. Казано колкото се може направо. Спомените на хората имат склонност да бъдат неравни и ненадеждни, но както казва Джим Кембъл: „Сградите са крилете на историята.“ Ако някога дадена сграда е съществувала, вероятно щеше да остане някаква следа, колкото и малка да е тя.
Е, би могла, богиньо мила!
От „Фъджпакърс“ до Ийлинг роуд се стига много бързо. Само завиваш надясно покрай „Червеният лъв“. Повечето имоти са стари. Най-малкото викториански. Има две кръчми — „Ръцете на зидаря“ и „Принцес роял“. По-нататък е Новият хан, значи стават три. Не е зле за двеста метра. Но това е то Брентфорд. Освен това градът притежава и единствения футболен клуб в страната с кръчма на всеки от четирите му ъгъла.
Ръсел прецени, че щом някъде има дупка или някоя нова сграда, която изглежда донякъде не на място, там има потенциал. И затова замарширува по Ийлинг роуд. Не можеше да се влачи; не можеше и да се тътри — знаеше си маршировката и туйто. И да бяга също. Е, бягането е полезно, а трябва да се грижите за здравето си.
Ръсел щеше да бяга, но нали разследваше, та затова маршируваше.
Покрай магазинчето за тютюн на ъгъла и покрай книжарите, и покрай зарзаватчийницата, та до „Зидаря“.
Ръсел огледа въпросната кръчма. Беше солидно иззидана. Викторианска фасада, местни глазирани плочки, майстории, кепенци. Вкопана здраво — такава беше. Строена, за да устои дълго — и беше устояла.
— Ако „Летящият лебед“ наистина го е имало тук — обърна се Ръсел само и единствено към себе си, — хората, дето държат тая кръчма, трябва да я знаят.
На прага Ръсел рязко спря. Защото възникна един голям проблем. Той не ходеше по кръчми. Чисто и просто не правеше такива неща. Като непушач го отвращаваше самата миризма на кръчмите. Пък и като практически непияч и без това нямаше кой знае какъв смисъл да ходи по тях.
Макар че онези, които редовно ходят по кръчми, ще ви кажат, че най-интересните хора ще ги намерите там и че сърцето на един град е най-добрата му кръчма, това не е съвсем вярно.
Хората, които ходят по кръчми, всъщност представляват съвсем малък процент от населението на всеки един даден град13.
Странно — горе-долу същият процент като онези, дето редовно ходят на църква. А те пък ще ви кажат, че най-интересните хора ще намерите в църквите (и тъй нататък, и прочие).
Ръсел се разтрепери. Всичко това сигурно и без друго си беше загуба на време — може би можеше просто да разпита минувачите, да си вземе един бележник и да им обяснява, че прави проучване. Така щеше да е най-добре.
Обърна се с намерението да се отдалечи. Но тъкмо тогава пак спря и се замисли. Да влезеш в кръчма не беше кой знае какво. Ако излезеше, вмирисан на цигарен дим, това надали имаше значение — в края на деня така и така щеше да пусне дрехите в пералнята. Наистина се държеше като мухльо. Ако Морган разбереше, никога не би останал да чуе историята докрай.
— Добре — рече Ръсел, изпъна рамене и пое дъх толкова дълбоко, колкото се надяваше да го изкара до края на посещението. Към вратата, натискаме дръжката, влизаме.
Ръсел влезе в „Ръцете на зидаря“.
Всъщност вътре си беше доста приятно. Не вонеше чак толкова зле. Цялата мебелировка беше в топли кафяви и зелени оттенъци и меко сияеше на светлината, каквато можете да намерите само в кръчмите. Барът беше с нисък таван, тесен, пред тезгяха бяха наредени няколко високи столчета, а на тях седяха редовните клиенти по обедно време: секретарки от сградите с офиси на Грейт уест роуд, млади тузари с костюми и мобифони. Двойка стари момчета мятаха стрелички, общо взето, по посока на дъска на петна, а в една витрина на стената блещукаха няколко трофея. Съвсем обикновено си беше — онова, което бихте очаквали навсякъде.
Ръсел се приближи до бара. Тузарите го караха да се чувства донякъде изнервен. Той беше по дънки и пуловер, а те — с професионални костюми. Може би трябваше да отиде до простонародния бар.
— Какво ще желаеш, миличък? — барманката улови погледа на Ръсел. При това по най-очарователен начин. Висока, слаба блондинка, от най-любимия му тертип. Със сини очи и голяма чувствена уста, пълна с едри бели зъби.