В ума на Ръсел изникнаха думите "минерална вода „Перие“, но от устата му излезе:
— Халба от най-добрата бира.
— Ей сегинка — барманката се обърна, заметна златни коси, тракна с високи токчета. Ръсел съзря празно столче в края на бара и се качи на него. Защо бе казал това? Халба от най-добрата бира? Че той дори не харесваше най-добрата бира, мразеше най-добрата бира. Но знаеше точно защо го е казал. Истинските мъже не пиеха минерална вода „Перие“. Русокосите барманки харесваха истинските мъже, а Ръсел харесваше русокоси жени.
— Ето — барманката сложи халбата пред него. Той си плати и тя му се усмихна топло. После му подаде рестото и рече:
— Смешна работа — вие пиете бира. Тъкмо си помислих, че най-сетне ми е излязъл късметът.
— Моля? — отвърна Ръсел.
— Тази сутрин в хороскопа ми във вестника пишеше, че любовта можела да ме навести под формата на висок тъмнокос непознат.
— Наистина ли? — тази идея сгря Ръсел.
— Висок тъмнокос непознат, който пие водата на живота.
— Е, и?
— Единствената вода на живота тук е „Перие“ — обясни барманката. — Но ще продължа да се озъртам — знае ли човек, нали така?
— Така си е — рече Ръсел, а тя се обърна да обслужи младежа, току-що влязъл в кръчмата, който търпеливо стоеше до бара и чакаше (и слушаше).
— Какво ще желаеш, миличък?
— Минерална вода „Перие“ — отвърна младежът.
Ръсел зарови лице в шепи.
— Ако си препил, върви си вкъщи и се наспи.
Ръсел изрови лице.
Собственикът го прониза с поглед като кама.
— Влизам аз за половин час отзад и тая руса фльорца ми напива всичките клиенти! Това е последният път, когато вземам на работа бивша акробатка-танцьорка на пилон — демонстраторка на секс-играчки!
Ръсел изстена тихо.
— И да не си посмял да да драйфаш! — изръмжа собственикът.
— Не драйфах — обясни Ръсел. — Това е първата ми халба, току-що влизам.
— Е, все пак внимавай.
— Ще внимавам — обеща Ръсел и собственикът си продължи по пътя.
Ръсел отпи от бирата. Беше пълна отврат. Огледа бара. Всичко си беше толкова нормално. Всичко в Брентфорд си беше толкова нормално. Ръсел се чувстваше сигурен, че то винаги си е било нормално, че винаги щеше да си бъде нормално.
Всъщност никога не бе съществувал златен век, когато местните момци са се били със злите сили и са спасявали света от тази гибел и от онази. Всичко си беше само измислица.
Собственикът го подмина, тътрейки нозе, с табла празни чаши.
— Извинете — рече Ръсел.
— Извинен си — отвърна собственикът. — А сега се измитай.
— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.
— Можеш — отвърна собственикът. — Но се съмнявам дали ще получиш някакви отговори.
— Става въпрос за „Летящият лебед“.
— А — рече собственикът, сякаш изведнъж го бе огрял златен лъч от небето. Той заряза размъкнатата си стойка, изпъна рамене и се ухили на Ръсел до уши. Не беше кой знае каква усмивка, тъй като беше съставена предимно от корени на зъби, целите в никотинови петна, но не й липсваше нито топлина, нито въодушевление. — „Летящият лебед“ ли казваш?
— Да, точно така.
— И какво би искал да знаеш?
— Бих искал да знам дали изобщо е съществувала някога.
— Да е съществувала някога ли? — собственикът плъзна таблата върху тезгяха и изпъчи гърди. Не че бяха кой знае какви гърди — такива едни мършави и тесни, а и ризата, която ги покриваше, беше доста лекьосана, но не им липсваше нито гордост, нито самоувереност. — Разбира се, че е съществувала, в момента сте седнали в нея.
— Съм… какво?!
— Това е тя — собственикът се ухили още повече, завъртя глава от едната страна на другата, като показа оскъдни бакенбарди и уши, от които стърчаха забележителни изблици на косми.
— Той — това съм аз — рече той.
— Вие сте кой?
— Невил. Невил, почасовият барман.
— Как пък не! — Ръсел едва не падна от стола. — Вие сте Невил? Искам да кажа… ами не знам какво искам да кажа. Боже мили!
— Радвам се да се запознаем — рече собственикът и му протегна ръка. Ръсел пое мазолестия крайник и го стисна.
— Казвам се Ръсел — представи се той.
— И колко хора ще присъстват на купона ви, господин Ръсел?
— Аз… ъ-ъ… моля?
— Ще желаете ли да наемете стаята на горния етаж? Осигуряваме и костюми.
— Костюми ли?
— За възстановки, разбира се, за каубойски вечери — такива ми ти работи. Американци ще присъстват ли на купона?
— Американци ли?
— Миналата година ни се изсипа цял автобус. Носеха си собствени костюми, но и за това се наложи да ги таксуваме. В брошурата всичко си пише. Ще ви дам една.