Выбрать главу

В ума на Ръсел изникнаха думите "минерална вода „Перие“, но от устата му излезе:

— Халба от най-добрата бира.

— Ей сегинка — барманката се обърна, заметна златни коси, тракна с високи токчета. Ръсел съзря празно столче в края на бара и се качи на него. Защо бе казал това? Халба от най-добрата бира? Че той дори не харесваше най-добрата бира, мразеше най-добрата бира. Но знаеше точно защо го е казал. Истинските мъже не пиеха минерална вода „Перие“. Русокосите барманки харесваха истинските мъже, а Ръсел харесваше русокоси жени.

— Ето — барманката сложи халбата пред него. Той си плати и тя му се усмихна топло. После му подаде рестото и рече:

— Смешна работа — вие пиете бира. Тъкмо си помислих, че най-сетне ми е излязъл късметът.

— Моля? — отвърна Ръсел.

— Тази сутрин в хороскопа ми във вестника пишеше, че любовта можела да ме навести под формата на висок тъмнокос непознат.

— Наистина ли? — тази идея сгря Ръсел.

— Висок тъмнокос непознат, който пие водата на живота.

— Е, и?

— Единствената вода на живота тук е „Перие“ — обясни барманката. — Но ще продължа да се озъртам — знае ли човек, нали така?

— Така си е — рече Ръсел, а тя се обърна да обслужи младежа, току-що влязъл в кръчмата, който търпеливо стоеше до бара и чакаше (и слушаше).

— Какво ще желаеш, миличък?

— Минерална вода „Перие“ — отвърна младежът.

Ръсел зарови лице в шепи.

— Ако си препил, върви си вкъщи и се наспи.

Ръсел изрови лице.

Собственикът го прониза с поглед като кама.

— Влизам аз за половин час отзад и тая руса фльорца ми напива всичките клиенти! Това е последният път, когато вземам на работа бивша акробатка-танцьорка на пилон — демонстраторка на секс-играчки!

Ръсел изстена тихо.

— И да не си посмял да да драйфаш! — изръмжа собственикът.

— Не драйфах — обясни Ръсел. — Това е първата ми халба, току-що влизам.

— Е, все пак внимавай.

— Ще внимавам — обеща Ръсел и собственикът си продължи по пътя.

Ръсел отпи от бирата. Беше пълна отврат. Огледа бара. Всичко си беше толкова нормално. Всичко в Брентфорд си беше толкова нормално. Ръсел се чувстваше сигурен, че то винаги си е било нормално, че винаги щеше да си бъде нормално.

Всъщност никога не бе съществувал златен век, когато местните момци са се били със злите сили и са спасявали света от тази гибел и от онази. Всичко си беше само измислица.

Собственикът го подмина, тътрейки нозе, с табла празни чаши.

— Извинете — рече Ръсел.

— Извинен си — отвърна собственикът. — А сега се измитай.

— Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.

— Можеш — отвърна собственикът. — Но се съмнявам дали ще получиш някакви отговори.

— Става въпрос за „Летящият лебед“.

— А — рече собственикът, сякаш изведнъж го бе огрял златен лъч от небето. Той заряза размъкнатата си стойка, изпъна рамене и се ухили на Ръсел до уши. Не беше кой знае каква усмивка, тъй като беше съставена предимно от корени на зъби, целите в никотинови петна, но не й липсваше нито топлина, нито въодушевление. — „Летящият лебед“ ли казваш?

— Да, точно така.

— И какво би искал да знаеш?

— Бих искал да знам дали изобщо е съществувала някога.

— Да е съществувала някога ли? — собственикът плъзна таблата върху тезгяха и изпъчи гърди. Не че бяха кой знае какви гърди — такива едни мършави и тесни, а и ризата, която ги покриваше, беше доста лекьосана, но не им липсваше нито гордост, нито самоувереност. — Разбира се, че е съществувала, в момента сте седнали в нея.

— Съм… какво?!

— Това е тя — собственикът се ухили още повече, завъртя глава от едната страна на другата, като показа оскъдни бакенбарди и уши, от които стърчаха забележителни изблици на косми.

— Той — това съм аз — рече той.

— Вие сте кой?

— Невил. Невил, почасовият барман.

— Как пък не! — Ръсел едва не падна от стола. — Вие сте Невил? Искам да кажа… ами не знам какво искам да кажа. Боже мили!

— Радвам се да се запознаем — рече собственикът и му протегна ръка. Ръсел пое мазолестия крайник и го стисна.

— Казвам се Ръсел — представи се той.

— И колко хора ще присъстват на купона ви, господин Ръсел?

— Аз… ъ-ъ… моля?

— Ще желаете ли да наемете стаята на горния етаж? Осигуряваме и костюми.

— Костюми ли?

— За възстановки, разбира се, за каубойски вечери — такива ми ти работи. Американци ще присъстват ли на купона?

— Американци ли?

— Миналата година ни се изсипа цял автобус. Носеха си собствени костюми, но и за това се наложи да ги таксуваме. В брошурата всичко си пише. Ще ви дам една.