Какъв ли беше този език? Френски не беше. Ръсел знаеше френски — е, поназнайваше го. Тоя език малко приличаше на френския.
Ръсел се сниши, припълзя под прозореца, после се изправи предпазливо и надникна в бараката.
И бързо се сниши пак. А на лицето му се изписа ужас. На лицето му вече доста му се беше понасъбрало от нарушаване на обичайното му ведро равновесие.
Беше виждал това и преди, нали?
Беше.
Беше го виждал. Беше ги виждал.
— Не — прошепна Ръсел. — Сигурен съм, че няма как да съм видял това.
Той отново се поизправи и пак надникна в бараката. Вътре нямаше много за гледане: маса на подпори, два стола. Трима мъже. Там вътре имаше трима мъже. Двама бяха застанали пред масата. Мирно. Третият седеше зад нея. Той беше онзи, който дрънкаше високопарно. Ръсел му отправи голям, дълъг поглед.
Двамата прави бяха облечени в униформи. Германски униформи. Германски униформи от Втората световна. Германски нацистки есесовски униформи от Втората световна. Бяха с гръб към Ръсел — с изпънат гръб. Ниско подстригани руси коси под спретнатите фуражки. Високи ботуши.
Онзи, който седеше зад масата…
Дъхът на Ръсел заседна в гърлото му, а сърцето му взе да прави „бум-бум-бум-бум“. Седналият зад масата беше облечен в светлосива униформа, много изтупана, с чудесна кройка, беше дребен, прегърбен и набит. Черен перчем падаше над едната му вежда, мустак като на Чарли Чаплин се мъдреше под носа на разкривеното лице. Разкривеното лице, което не би трябвало да принадлежи на нито едно същество, ходило някога по земята, освен на това, на което принадлежеше в момента. Невъзможно, но в момента.
Разкривеното лице на Адолф Хитлер.
Ръсел тупна здраво на задника си. Това не ставаше наистина. Не можеше да става наистина. Сигурно беше пиян. Или пък му бяха сложили в халбата нещо ужасно. Сигурно халюцинираше. Онзи мъж вътре не можеше, колкото и човек да напряга въображението си, да бъде истинският Адолф Хитлер. Просто не можеше и това е. Изведнъж на Ръсел му се зави свят и ръцете му се разтрепериха. Я погледни пак — само за да се увериш абсолютно, да се увериш, че… ами да се увериш в нещо си. Ръсел си пое дъх много дълбоко и пак се надигна към порзореца.
И пак надникна.
Той беше. Той беше, мътните го взели! Беше точно такъв, какъвто изглеждаше на старите документални ленти. Малко по-дребничък, но на живо хората винаги изглеждат по-дребнички. Освен високите, разбира се, макар че и те биха могли да изглеждат по-дребнички. Само дето не им личеше чак толкова.
Ръсел се приведе пак и се опита да измисли как да си отиде.
Но си беше той. Актьорите така и не успяваха да го докарат както трябва, винаги приличаха на Алек Гинес. Дори и Алек Гинес приличаше на Алек Гинес, но пък на него какво му остава, тъй де?
Мислите на Ръсел се объркаха съвсем. Нещо се беше случило — нещо съвсем, ама съвсем странно. Дали не беше навлязъл в нещо? Като паралелен свят например? Светът на „Летящият лебед“, където невъзможното беше възможно и такива работи си ставаха всеки ден?14
— Не може да е той — Ръсел скръцна със зъби и се заубеждава, че не може да е той. Ами не можеше и толкова.
Изпружи врат и пак надникна. И се намери очи в очи със самото чудовище. Същинското въплъщение на всичкото зло на двадесети век. Адолф Хитлер.
— Ааааааах! — ревна Ръсел.
— Ахтунг! Ахтунг! — лавна Адолф Хитлер и добави още няколко думи на немски, които означаваха „Убийте шпионина!“.
Ръсел не знаеше какво означават въпросните думи. Но знаеше какво означават, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Изправи се на спънатите си, разтреперани крака, врътна се на пети и търти да бяга.
Щом притича покрай бара, собственикът му бутна една брошура в ръката.
— Ако запазите цялата кръчма, има намаление — рече той.
— О… о… о… — провикна се Ръсел, както си тичаше. — О, олеле, Боже, о!
5
Ръсел се върна във „Фъджпакърс емпориум“ за време като за световен рекорд и веднага откри Морган, който лениво бе приседнал до пейката за опаковане и пушеше цигара.
— Морган — викна Ръсел. — Морган, аз… Морган… о!
Морган погледна разтрепераната човешка развалина.
— Какво ти е станало?
— Морган, бях там. Видях го. Видях го, там беше. Какво ще правим? Ох, Божичко! Ох, ох!
— Ръсел, добре ли си?
— Не, бях в оная кръчма…
— Фиркан си — рече Морган. — Да го вземат мътните, Ръсел, какво те прихваща, че ти не пиеш.
— Не съм фиркан.
Морган подуши.
— Драйфал си. Смърдиш.
— Да, драйфах, обаче…
14
Всъщност Ръсел изобщо не си го помисли всичкото това. За Ръсел това беше една твърде завързана идея, че да я измисли още там, на място. Вероятно тя просто е била включена за доброто на проницателния читател, през чийто ум е минала. Няма как да се каже, но на мене така ми се чини.