— По-добре Франк да не те вижда в това състояние.
— Не съм в никакво състояние…
— Повярвай ми, Ръсел, това твоето си е състояние.
— Но аз бях там, видях го.
— Къде, на небето ли? И си видял Господ?
— Не беше небето, тъкмо обратното. Макар че там имаше и ангел, обаче аз не пих минерална вода „Перие“ и затова не можах да изляза с нея…
— Ръсел, какви ги плещиш? Да не вземаш наркотици? Себично копеле такова, вземаш наркотици, а никога не си ми предлагал!
— Не вземам наркотици. Никога не съм вземал.
— Обаче си фиркан.
— Не съм фиркан. Не съм. Трябва веднага да дойдеш с мен. Не, нямам смелост да се връщам там. Трябва да се обадим в полицията — не, в армията. Във въздушните сили.
— Какво ще кажеш просто да се успокоиш и да ми кажеш какво точно е станало?
— Да, добре. Точно така ще направя. — Ръсел си пое няколко дълбоки дъха и се опита да се стегне. — Точно така. Да, вече съм добре.
— Кажи ми тогава какво стана.
— Излязох навън да проверя не мога ли да открия дали „Летящият лебед“ наистина е съществувал.
— О — възкликна Морган. — И откри ли?
— Да. И го намерих.
— А — рече Морган. — Тъй ли?
— Да, точно така.
— Продължавай.
— Как така „продължавай“, не се ли шашна вече?
— Не, да ти кажа. Карай нататък.
— Запознах се с Невил — продължи Ръсел.
— И?
— Как така „и“? Току-що ти казах, че съм се запознал с Невил.
— С кой от всичките?
— Как така „с кой от всичките“?
— Затова ли си се докарал в такова състояние, защото си мислиш, че си намерил „Летящият лебед“ и си се запознал с Невил?
— Не, не заради това и не си мисля, че съм се запознал с Невил, наистина се запознах с него. Но не е там работата. А работата е наистина лоша. Наистина ужасна. Той е тук, тук и сега. Тук е, в една барака.
— Невил е в барака ли?
— Не Невил, той.
— Писна ми вече. Кой точно той е в тая барака?
— А… Адолф Х… Хитлер — заекна Ръсел. — Адолф Хитлер! Той е тук!
— В барака?
— Зад „Летящият лебед“.
— Зад „Летящият лебед“?
— Там е. Видях го. Какво ще правим? Трябва да се обадим в армията, нали?
— Ръсел — рече Морган.
— Да?
— Впечатлен съм.
— Ъ?
— Много съм впечатлен.
— К’во?
— Имаш много да учиш, но като за пръв път според мен заслужаваш поне девет от десет точки заради старанието.
— К’во?
— Мисля, че издънката ти — заобяснява Морган — е в това, че се целиш твърде нависоко. Хитлер всъщност не става, щото нали е умрял и въобще. Трябваше да се пробваш с някой друг, някой по-правдоподобен. Лорд Лукан — с него трябваше да се пробваш. Лорд Лукан, който се крие в барака.
— К’во?!.
— Но трябва да построиш и сюжета. Да се втурнеш така и да ломотиш „видях Хитлер в една барака“ си е ефектно, но трябва някак да го обосновеш.
— Не обосновавам нищо. Съвсем вярно си е. Видях го наистина. Наистина го видях.
— Не си, Ръсел. Не си го видял наистина.
— Наистина го видях.
— В „Летящият лебед“?
— В една барака в задния двор.
— А коя точно кръчма е „Летящият лебед“?
— „Ръцете на зидаря“ — Ръсел още не бе успял да успокои дъха си съвсем. — „Ръцете на зидаря“. Мога и да го докажа. Мога. Мога. — Той заровичка из промазаното си яке и измъкна от бракониерския си джоб смачкан картон. — Ето.
Морган пое картончето и го огледа.
— „Ръцете на зидаря“ — прочете той, — известна и като „Летящият лебед“, прочутата кръчма от романите на дрън-дрън-дрън.
— Там не пише „дрън-дрън-дрън“, нали?
— Все едно че пише.
— Напечатаното не можеш го отрече.
— Тъй ли? — Морган бръкна в задния джоб на джинсите си, измъкна портфейла си и извади от него няколко подобни картончета. — Гледай сега — подкани го той. — „Принцес роял“, известна и като „Летящият лебед“. „Новият хан“, известна и като „Летящият лебед“. „Червеният лъв“, известна и като „Летящият лебед“. Дори и „Изсушената глава“ на Хорсфери лейн — всичките твърдят, че са „Летящият лебед“. Знаеш ли колко кръчми разправят, че Оливър Кромуел бил спал там?
— Ама спал ли е в „Летящият лебед“?
— Не, не е спал, мамицата му. Половината кръчми в Брентфорд имат претенциите да са истинският „Летящ лебед“. Това са пълни тъпотии, Ръсел. Заради туристите го правят.
— Ами Невил?
— Един такъв прегърбен тип с гнили зъби и лекьосана риза?
— Точно така.
— Сид Уотингс — собственик й е от години.
— Ъ?
— Оная русата барманка още ли работи там? Дето може да си замята краката зад врата?
Ръсел изпъшка.
— Това е навивка — рече Морган. — Извинявай, Ръс.
— Не ми викай Ръс. Не обичам да ми викат Ръс.
— Това е навивка, Ръсел. Ако ми беше казал, че ще ходиш да търсиш „Летящият лебед“, щях да те предупредя да не си губиш времето. Тоя Адолф Хитлер, дето си го видял — той как изглеждаше?