Всички филми до един бяха забранени. Всичките — продукции на Фъджпакър. А плакатите им до един бяха колекционерска рядкост.
Руините на един велик режисьор седяха зад посеченото му бюро. В ума ни отново възниква дума и тя е „грохнал“. Грохналостта не е за смях. Не и когато някога си бил млад и жизнен, пращящ от живот и мъжка сила. За късмет на Ърнест Фъджпакър грохналостта не му беше проблем. Той си беше грохнал открай време. И днес изглеждаше горе-долу така, както и преди четирийсет години. Недодялан. Общо взето беше плешив, общо взето — бледен, общо взето — хилав и хърбав и общо взето — грохнал. Очите му бяха слаби и сълзяха, а брадичка изобщо нямаше. Обаче имаше великолепни очила — с рогови рамки и стъкла, дебели към сантиметър. Те увеличаваха очите му дотолкова, че да изпълват рамките. Ръсел живееше в смъртен страх, че шефът му някой ден можеше да махне очилата си и да разкрие…
Нищо.
— Затворете вратата — изхриптя господин Фъджпакър.
Франк се помъчи да го направи, но тъй като и тримата вече бяха вътре и се бяха скупчили пред бюрото, това хич не беше лесна рябота.
Господин Фъджпакър огледа работната си сила, като разгледа всекиго поред с увеличените си очи. Думата е „зловещо“, ако е потрябвала на някого.
— Къде е Боби Бой? — попита господин Фъджпакър.
— В болнични — съобщи му Франк. — Проблеми със стомаха.
— Надявам се да е нещо заразно. Много обичам добрата болест. Тая ръка виждате ли я? — той протегна съсухрена лапа. — Ноктите ми падат. Докторът разправя, че трябва да ми я ампутират.
— Мили Боже! — възкликна Франк. — Кога?
— През 1958-а, копеле тъпо. Казах им, че тая ръка ще ме надживее. И него надживя. И наследника му. Каква е тая гадна воня?
— Аз съм — обади се Ръсел. — Извинете ме.
— Не ми се извинявай, момко, в гадната воня няма нищо лошо. Аз си събирам гадни вони. Държа си ги в бурканчета. Малки черни бурканчета. Та за какво съм ви викнал?
— Изпратихте ни бележки — напомни му Франк.
— А, да — сети се Ърнест. — А ти внимавай, Франк, твойта мама, дето се опитваш да ме разсееш и ми дрънкаш за болести и гадни вони. Колкото и да ми се подмазваш, това няма да помогне на каузата ти.
— Ъ?! — хлъцна Франк.
Морган се изкикоти.
— Бизнес — рече Ърнест.
— Да — въздъхна Франк.
— Нямаме такъв — продължи Ърнест. — Такъв нямаме.
— Ще дойде — успокои го Франк.
Ърнест изсумтя. Да ти се догади от звука — все едно някоя отходна тръба засмука половин тон говежди дроб.
— Няма да увъртам — започна Ърнест. — Уклончивото поведение не е помогнало на никого. Щом се държиш уклончиво, това е същото като да се пипкаш. Разлика няма, повярвайте ми. Уклончиво държащият се е пипкав — просто и ясно. А аз съм достатъчно отдавна в този бизнес и знам колко вярно е това. Като бях малък, баща ми ми рече: „Ърнест — рече ми той, — Ърнест, не прави това на сестра си.“ Виждате ли, изобщо не е увъртал.
— Виждам — рече Франк.
— Нека това да ви е за урок.
— Нека — съгласи се Франк.
— Е, стига сте ми стърчали тук, отивайте да работите.
— О, добре. Това ли беше? — попита Франк.
— Това беше — отвърна Ърнест, — само дето ти, Франк, си уволнен и няма да отиваш да работиш. Е, сигурен съм, че пак ще отидеш да работиш, ама няма да е тук.
В гърлото на Франк се разнесе слабо сподавено гъргорене.
— Сърдечен пристъп ли ще получаваш? — попита Ърнест. — Щото ако ще получаваш, искам да гледам. Едно време и аз получих. Всъщност два пъти ми се е случвало, но така и не видях като как е. Иска ми се да ги бях заснел. Ако ще получаваш сърдечен пристъп, можеш ли да задържиш, докато заредя камерата?
— Не можеш да уволниш мен — задъха се Франк. — Аз съм управителят.
— О — проточи Ърнест. — Кого тогава да уволня?
— Уволни Морган — предложи Франк.
— Мен не можеш — обади се Морган. — Аз съм опаковчикът.
— О! Ами кого тогава? Един от вас трябва да си отиде.
— Уволни Ръсел — предложи Франк.
— О — рече Ръсел.
— Не — възрази Морган. — Не може така. Ръсел е агентът.
— Щом един от нас трябва да си ходи — каза Ръсел, — най-добре да съм аз. Последен вътре, първи вън.
— Съгласен съм — обади се Франк.
— Добре значи — обобщи Ърнест. — Значи си уволнен, Ръсел.
— Благодаря. Съжалявам, че трябва да напусна, може би ако нещата потръгнат, ще ме вземете пак.
— Не, не, не — обади се Морган. — Така не става. Ръсел пак се прави на доброто момченце. Не може да уволниш Ръсел.
— Че защо не? — попита Ръсел.
— Защото Ръсел е агентът. Той развежда клиентите, пише поръчките, следи кой какво взема и връща и пише докладите за липси и повреди. Не можеш да уволниш Ръсел.