— О — възкликна Ърнест. — Ами кого да уволня тогава?
— Уволни Боби Бой — предложи Морган.
— Това е малко нечестно спрямо Боби Бой, не е ли така? — попита Ръсел. — Нали той не е тук и не може да се защити.
— Я не се меси, Ръсел.
— Според мен Боби Бой би трябвало да каже каквото има за казване по въпроса.
— Боби Бой, уволнен си — рече Ърнест, — където и да си.
— Ама… — заекна Ръсел.
— Млък, Ръсел, че и теб ще уволня.
— О — рече Ръсел.
— Е — обобщи Ърнест, — според мен всичко мина доста добре. А сега марш обратно на работа.
— Ама… — започна Ръсел.
— Какво? — прекъсна го Ърнест.
— Може ли аз да измия чашите? — попита Ръсел.
— Сигурен ли си, че можеш да вместиш и това между всичко друго, което трябва да вършиш?
— Ще се опитам — обеща Ръсел.
— Добро момче. А сега чупката.
— Благодаря ви — рече Ръсел.
Изнизаха се навън и Франк затвори вратата.
— На това му се вика сближаване — сви устни той.
— Ъ-хъ — съгласи се Морган. — Благодаря ти, че ме спомена.
— Хареса ли ти?
— Не бе, заяждам се.
— Връщам се вътре — заяви Ръсел. — Ако някой трябва да си тръгне, то това съм аз. Последен вътре, първи вън.
— На твое място не бих го направил — рече Морган.
— О, и защо така?
— Защото по обяд срещнах Боби Бой и той си е намерил друга работа.
— Пфу! — възкликна Ръсел. — Значи съм спасен. Благодаря ти много, Морган.
— Това е най-малкото, което мога да направя за тебе — отвърна онзи.
Гласът на Ърнест Фъджпакър стигна до ушите им — той викаше:
— О, а другата седмица по това време пак ще имаме събрание и ако бизнесът не е тръгнал, ще трябва да уволня и още някого.
— Имате ли нещо против да кажа „да му еба мамата“? — попита Ръсел.
8
„Брилянтин — пее се в старата песен — това е думата.“ Това обаче не е съвсем вярно. Всъщност изобщо не е вярно. „Стрес“ — това е думата. Стрес. Стрес. Стрес.
Във филмите героят или героинята са подложени на стрес. Холивудските сценаристи ги разбират тия работи. Разбират ги, защото холивудските продуценти искат от тях тъкмо това.
— Героят подложен ли е на стрес?
Причината е, че филмът не бивало да бъде „нагласен“. Героят или героинята трябва да поемат инициативата. Силите са срещу тях, но се налага те да свършат всичката работа. Те имат цел, която трябва да бъде постигната. Можете да възразите, че не всичките филми са такива. Обаче са си такива, да знаете. Вземете който и да е филм, дето ви харесва, и се замислете над сюжета и героя (или героинята). Всичкото опира до стреса.
Холивуд процъфтява от стреса.
Ръсел не процъфтяваше от стреса. Ръсел мразеше стреса. Хич не си падаше по стреса Ръсел. Обаче имаше стрес и щеше да получи още сума ти стресове.
На следващата седмица не го уволниха. Морган също не го уволниха следващата седмица, нито пък Франк. Макар Франк наистина да си го заслужаваше.
Причината, поради която никой от тях не бе уволнен, беше, че се случи нещо съвсем неочаквано. Това съвсем неочаквано нещо беше един съвсем неочакван обрат в съдбата на „Фъджпакърс емпориум“. А как стана това съвсем неочаквано нещо — то се дължи изцяло на Ръсел.
Който по същото време беше подложен на стрес.
„Подложен на стрес“ и „по същото време“.
Поговорихме за стреса, дайте сега да поговорим за времето.
Някога Джеймс Кембъл е казал (всъщност миналата седмица в „Джордж“): „Бъдещето и миналото имат много общо помежду си. А то е, че никое от тях не съществува в действителност. И ни остава само настоящето — чий ред е да черпи?“
— Твой — казах му.
— Предния път беше мой — отрече той.
— Но това е в миналото — отвърнах му аз, — а миналото не съществува.
— Честно е — съгласи се той и се отправи към бара.
Не след дълго се върна само с една чаша. За себе си.
— Моето къде е? — попитах го.
— Добър въпрос — отвърна ми той. — Според мен в настоящето всеки сам си взема.
Една вечер навън с Джеймс винаги е поучителна. Макар и рядко да води до печалби.
Но за времето. Времето си пада голяма гад, нали? Всъщност в действителност то изобщо не съществува. То се явява поредица от настоящета — може би безкрайно състояние на настоящност. Но нещо трябва да става, тъй като човек определено остарява. Което е странно, щом прекарваш цялото си време в настоящето и никога в миналото или в бъдещето. Тъй де, прекарали сте известно време в миналото, което е било настояще. Но никога никакво време не сте прекарвали в бъдещето. Защото щом стигнете до бъдещето, то се оказва настояще и докато се замислиш — вече е минало.