Выбрать главу

— Жената я няма — отбеляза единият с глас като междуградски телефонен разговор.

— Поправи координатите. В режим на търсене. А забавянето е правилно — две минути.

По гръдните им пластини затрепкаха светлини. Бялото петно отново се появи на стената в дъното.

Те се втурнаха нататък с гръм и трясък. Ужасно скърцане, стенания на скрибуцащ метал. Право в светлия диск и после — фрас! Няма го. Капут. Изчезна.

Ръсел отново надникна. Стените на бара си бяха както преди, не бе останала никаква следа от нищо. Морган се надигна с мъка.

— Какво, по дяволите…? — измънка той.

— Сякаш май си навлякохме беля — отвърна Ръсел.

— Беля ли?

— Беля ли? — гласът беше на Луис С., испанеца собственик. — Беля?! Копелета недни, какво направихте с кръчмата ми?

— Не бяхме ние — заотстъпва Морган. Луис бе стиснал в ръка голямата си умиротворителна тояга. И Ръсел също заотстъпва.

— Откачалки проклети! Излизам за секунда и вие ми срутвате кръчмата! Край, мъртви сте. Мъртви сте, вашта мама!

— Бягай — рече Морган.

— Бягай да бягаме — съгласи се Ръсел.

Луис предприе вдъхновена гонитба, но предимството на Ръсел и Морган беше младостта и най-накрая те го надбягаха близо до Бътс истейт. Прегънати одве в една странична уличка, подпрели длани на колене, те се давеха и се бореха да си поемат дъх.

— Какво се случи, мамка му? — успя да изрече Морган. — Какво стана там?

— Не знам — на Ръсел му бе останал малко повече дъх, отколкото на Морган. — Просто не знам.

— Земетресения — изхъхри Морган. — И ярки светлини, и светкавици, и бум, и тряс, и гласове, и…

— И все пак не знам.

— Какво видя? Кажи ми какво видя.

— Не знам, аз…

— Жена. Чух женски глас.

— Да, жена.

— Ти си знаел, Ръсел. Каквото и да беше това, ти си знаел, че ще стане.

Ръсел кимна бавно. Да, беше знаел, че нещо ще се случи. Макар и да не знаеше какво и да не знаеше откъде знае. Така да се каже.

— До гуша сме в лайната — изпухтя Морган. — Тоя Луис ще се обади в полицията, да знаеш. Търсят ни. Може и в затвора да ни вкарат.

— Не бяхме ние виновни, ние нищо не сме направили.

— А кой тогава, Ръсел?

— Не знам. Стените един вид се разтвориха, тя излезе оттам, а после и ония излязоха оттам. Едни такива големи, черни, в доспехи. Според мен не бяха хора.

— Това ще важи ли в съда, как мислиш?

— Трябва да се върнем.

— К’во?!

— Да се върнем, да се опитаме да обясним, да се извиним, да предложим да поправим щетите.

— К’во?!

— Трябва да поемем вината — отвърна Ръсел. — Знам, длъжни сме. Ще кажем, че сме били пияни и сме се били. Ще му кажем, че ще платим повредите.

— Ти да не си се побъркал съвсем и окончателно?!

— Така ще е най-добре. Ако се е обадил в полицията, не ща да блъскат по мамината врата в шест часа сутринта.

— Но барът е в развалини, това може да струва хиляди лири.

— Можем да излъжем — рече Ръсел.

— Какво каза?

— Казах, че можем да излъжем.

— Ти не знаеш как да лъжеш, Ръсел.

— Но ти знаеш как, Морган. Ти лъжеш непрекъснато.

— Не е вярно. Аз никога не лъжа. Боби Бой — той през цялото време разправя лъжи, не аз.

— Ами онези гъби, дето каза, че растат в бараката ти, дето били колкото капаците на кошчетата за боклук?

— Леко съм преувеличил може би.

— Ами като закъсня за работа и каза на Франк, че терористи били отвлекли автобуса?

— Е, това си беше вярно.

— Не, не беше.

— Не беше, прав си.

— Значи ти трябва да излъжеш.

— И какво да кажа?

— Ще кажеш, че в бара са нахлули въоръжени мъже, за да го оберат, и че сме ги преборили.

— О — рече Морган. — Всъщност тая лъжа си я бива, нали?

— По-добра е от повечето от твойте.

— Полувоенни — захапа идеята Морган. — С почернени лица и миникартечници „Дженерал електрик“, а аз съм им дал отпор с голи ръце, като съм използвал определени бойни техники, които съм научил от ламите в Тибет.

— Двама здравеняци с шлемове — обади се Ръсел. — С палки и ние двамата сме се нахвърлили върху им — заедно.

— Може най-накрая да излезем герои — Морган потри ръце. — Да ни пишат по вестниците и въобще…

— На мен ми стига и да не попаднем в съда.

— А бе, и на мен.

Те потътриха нозе обратно. Тътренето наистина се бе превърнало в номера на деня. Обратно те потътриха нозе.

Пред „Маймуната на Тот“ нямаше полицейски коли. Всичко беше много тихо. Млада двойка тъкмо влизаше вътре.

Ръсел и Морган се спогледаха, стегнаха се, поеха си дълбоко дъх и влязоха в кръчмата.

А после оцъклиха очи. И гък не казаха. Дори не дишаха. Просто се цъклеха.

Кръчмата си беше нормална. Напълно и отвсякъде нормална. Нямаше строшени мебели. Нямаше счупени чаши, нямаше пепелници на парчета. Столовете и масите си бяха съвсем като преди, мишената за стрелички си беше на стената, всичко си беше нормално. Съвсем, ама съвсем нормално.