— Жената я няма — отбеляза единият с глас като междуградски телефонен разговор.
— Поправи координатите. В режим на търсене. А забавянето е правилно — две минути.
По гръдните им пластини затрепкаха светлини. Бялото петно отново се появи на стената в дъното.
Те се втурнаха нататък с гръм и трясък. Ужасно скърцане, стенания на скрибуцащ метал. Право в светлия диск и после — фрас! Няма го. Капут. Изчезна.
Ръсел отново надникна. Стените на бара си бяха както преди, не бе останала никаква следа от нищо. Морган се надигна с мъка.
— Какво, по дяволите…? — измънка той.
— Сякаш май си навлякохме беля — отвърна Ръсел.
— Беля ли?
— Беля ли? — гласът беше на Луис С., испанеца собственик. — Беля?! Копелета недни, какво направихте с кръчмата ми?
— Не бяхме ние — заотстъпва Морган. Луис бе стиснал в ръка голямата си умиротворителна тояга. И Ръсел също заотстъпва.
— Откачалки проклети! Излизам за секунда и вие ми срутвате кръчмата! Край, мъртви сте. Мъртви сте, вашта мама!
— Бягай — рече Морган.
— Бягай да бягаме — съгласи се Ръсел.
Луис предприе вдъхновена гонитба, но предимството на Ръсел и Морган беше младостта и най-накрая те го надбягаха близо до Бътс истейт. Прегънати одве в една странична уличка, подпрели длани на колене, те се давеха и се бореха да си поемат дъх.
— Какво се случи, мамка му? — успя да изрече Морган. — Какво стана там?
— Не знам — на Ръсел му бе останал малко повече дъх, отколкото на Морган. — Просто не знам.
— Земетресения — изхъхри Морган. — И ярки светлини, и светкавици, и бум, и тряс, и гласове, и…
— И все пак не знам.
— Какво видя? Кажи ми какво видя.
— Не знам, аз…
— Жена. Чух женски глас.
— Да, жена.
— Ти си знаел, Ръсел. Каквото и да беше това, ти си знаел, че ще стане.
Ръсел кимна бавно. Да, беше знаел, че нещо ще се случи. Макар и да не знаеше какво и да не знаеше откъде знае. Така да се каже.
— До гуша сме в лайната — изпухтя Морган. — Тоя Луис ще се обади в полицията, да знаеш. Търсят ни. Може и в затвора да ни вкарат.
— Не бяхме ние виновни, ние нищо не сме направили.
— А кой тогава, Ръсел?
— Не знам. Стените един вид се разтвориха, тя излезе оттам, а после и ония излязоха оттам. Едни такива големи, черни, в доспехи. Според мен не бяха хора.
— Това ще важи ли в съда, как мислиш?
— Трябва да се върнем.
— К’во?!
— Да се върнем, да се опитаме да обясним, да се извиним, да предложим да поправим щетите.
— К’во?!
— Трябва да поемем вината — отвърна Ръсел. — Знам, длъжни сме. Ще кажем, че сме били пияни и сме се били. Ще му кажем, че ще платим повредите.
— Ти да не си се побъркал съвсем и окончателно?!
— Така ще е най-добре. Ако се е обадил в полицията, не ща да блъскат по мамината врата в шест часа сутринта.
— Но барът е в развалини, това може да струва хиляди лири.
— Можем да излъжем — рече Ръсел.
— Какво каза?
— Казах, че можем да излъжем.
— Ти не знаеш как да лъжеш, Ръсел.
— Но ти знаеш как, Морган. Ти лъжеш непрекъснато.
— Не е вярно. Аз никога не лъжа. Боби Бой — той през цялото време разправя лъжи, не аз.
— Ами онези гъби, дето каза, че растат в бараката ти, дето били колкото капаците на кошчетата за боклук?
— Леко съм преувеличил може би.
— Ами като закъсня за работа и каза на Франк, че терористи били отвлекли автобуса?
— Е, това си беше вярно.
— Не, не беше.
— Не беше, прав си.
— Значи ти трябва да излъжеш.
— И какво да кажа?
— Ще кажеш, че в бара са нахлули въоръжени мъже, за да го оберат, и че сме ги преборили.
— О — рече Морган. — Всъщност тая лъжа си я бива, нали?
— По-добра е от повечето от твойте.
— Полувоенни — захапа идеята Морган. — С почернени лица и миникартечници „Дженерал електрик“, а аз съм им дал отпор с голи ръце, като съм използвал определени бойни техники, които съм научил от ламите в Тибет.
— Двама здравеняци с шлемове — обади се Ръсел. — С палки и ние двамата сме се нахвърлили върху им — заедно.
— Може най-накрая да излезем герои — Морган потри ръце. — Да ни пишат по вестниците и въобще…
— На мен ми стига и да не попаднем в съда.
— А бе, и на мен.
Те потътриха нозе обратно. Тътренето наистина се бе превърнало в номера на деня. Обратно те потътриха нозе.
Пред „Маймуната на Тот“ нямаше полицейски коли. Всичко беше много тихо. Млада двойка тъкмо влизаше вътре.
Ръсел и Морган се спогледаха, стегнаха се, поеха си дълбоко дъх и влязоха в кръчмата.
А после оцъклиха очи. И гък не казаха. Дори не дишаха. Просто се цъклеха.
Кръчмата си беше нормална. Напълно и отвсякъде нормална. Нямаше строшени мебели. Нямаше счупени чаши, нямаше пепелници на парчета. Столовете и масите си бяха съвсем като преди, мишената за стрелички си беше на стената, всичко си беше нормално. Съвсем, ама съвсем нормално.