Морган пръв изпусна дъх.
— Какво, да му е…?
— Вие! — Луис, собственикът, прескочи барплота. — Вие как…? Вие какво…?
— Какво какво? — попита Морган.
— Връщам се — и всичко си е наред. Няма нищо счупено. Как го направихте? Как… как?
— Аз… — рече Морган.
— За какво говорите? — попита Ръсел.
— Какво? — обади се Морган.
— Какво? — на свой ред попита Луис.
— За какво говорите?
— Това място — цялото попиляно, аз ви гоних…
— Никога не сте ни гонили — отрече Ръсел. — Ние току-що влязохме. Тази вечер за пръв път влизаме тук.
— К’во?! — обади се Морган.
— Бяхте, мамка ви, бяхте, ма…
— Този човек е много пиян — рече Ръсел. — Ела, Морган, ще си пийнем някъде другаде. Лека ви нощ.
— Какво… какво?
Ръсел избута Морган от кръчмата.
Навън Морган отново се обади:
— Какво?
— Нещо се е случило — отвърна Ръсел. — Нещо голямо. Кой знае как, но знаех, че барът ще е съвсем наред. Не ме питай как, но го знаех.
— И кога го разбра?
— Точно преди да се върнем. Става нещо голямо, Морган, и ние сме вътре.
— Ти може и да си вътре, Ръсел, ама аз не ща да съм вътре. Аз съм си едно най-обикновено момче. Не ща да имам нищо общо с това.
— Но нали винаги си казвал, че…?
— Хич не ми придиряй какво съм ти казал. Сигурно съм лъгал. Не ти ща никакви приключения, искам да се прибера у дома и да си изпия чая.
— Ти си вътре, Морган, каквото ще да става.
— Не, не и не. Урагани в кръчмата, разни неща ту се появяват, ту изчезват… Развалини — и после нищо им няма. Не си падам по тия работи, аз в такива работи не се замесвам.
— В такива работи ли? — Ръсел направи замислена физиономия. — Искаш да кажеш, като приключение например? Истинско приключение?
— В цялата тая работа нямаше нищо истинско.
— Тя ме позна. Знаеше името ми, нарече ме Ръсел, целуна ме и ми каза „обичам те“.
— Отивам си вкъщи.
— А аз не. Ще открия какво става.
— Виж какво, по-добре го зарежи. Каквото и да се е случило, сега се е отслучило — може да е било черна дупка или знам ли, но вече свърши. Прескочихме го. Да си ходим.
— Не е свършило. Къде ти! Тепърва започва.
— Е, сам се оправяй.
— Хайде бе, Морган.
— Не — и Морган вдигна ръце. — Хич не ща да знам, отивам си вкъщи. Довиждане, Ръсел.
— Довиждане, Морган.
Този път Морган не потътри нозе, ами тръгна наперено. Ръсел го проследи с поглед как се стапя в далечината и не след дълго щеше да се загуби в сянката на газомера.
Ръсел остана на място. Слънцето вече залязваше зад огромните дъбове на брега на Темза откъм Кю, сенките се удължаваха по течащите води. В розовеещото небе кръжеше чапла.
Ръсел бръкна в бракониерския си джоб и извади златния пакет.
— Ще видим — рече той, врътна се на пети (защото героите винаги се завъртат на пети, а пък Ръсел можеше, просто можеше да бъде направен тъкмо от онова, от което са направени героите) и закрачи (защото героите освен това и крачат), за да търси онези големи неща — каквито и да са те, — които му бе приготвила съдбата.
О, да.
9
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ФЮРЕРА II
— Днес й е свободната вечер — ухили се собственикът на „Ръцете на зидаря“ (онзи, дето не беше Невил). — Някакъв тип нещо я омайваше по обяд, пиеше „Перие“. Според мен я е завел на кино.
— Сигурен ли сте? — попита Ръсел.
— Много ясно, че съм сигурен, мамка му, преди половин час мина да я вземе с колата. Но ти пък каква връзка имаш с всичкото това?
— Никаква. Сервирате ли храна?
— Питай ме дали сервираме нахут.
— Защо?
— Ей тъй на, питай ме.
— Добре де, сервирате ли нахут?
— На всекиго сервираме, сър — собственикът се заля от смях. Ръсел не.
— Това беше шега — обяви собственикът.
— Много забавно. Може ли да получа един сандвич?
— Сандвич с крокодилско? И по-хапливичък да е, а?
— С шунка става ли?
— Не знам, никога не съм бил там — собственикът продължаваше да се хили.
— Това някакво нововъведение ли е? По обяд не се смеехте толкова.
— По обяд положението беше несигурно, но сега се оправи.
— Много се радвам да го чуя. Тогава, ако обичате, сандвич с шунка.
— Нещо за пиене? Имаме от най-добрата горчива бира.
— Минерална вода „Перие“, моля.
— Пфу! — собственикът му сервира бутилка и чаша, прибра парите и изкрещя поръчката на Ръсел през прозорчето към кухнята.
Ръсел се премести на една странична маса. Барът се пълнеше — весело бърборене, шумни гласове, смях. Извади златния пакет от джоба си и го остави на масата. Какво ли имаше вътре в него, а? Тя беше казала „програматорът“. Какво е това — дистанционно за телевизор? Нещо по-голямо от дистанционното, без съмнение. Да го отвори ли сега? Да хвърли едно око?