— Сандвичи с шунка — собственикът пльосна чинията на масата.
— Бързо станаха.
— Бързо хранене и толкова. Какво е това? Да нямаш рожден ден?
— Подарък за мама — отвърна Ръсел, притеснен колко лесно се откъсна от устните му тази лъжа. — Утре става на седемдесет.
Собственикът изгледа Ръсел отгоре додолу.
— Добър апетит — рече той и се отдалечи прегърбен. — О, да, бе — обърна се. — После ще си поговорим за наемането, за костюмите и въобще.
— О, добре.
И собственикът тръгна по лошия си път.
Ръсел взе един сандвич и го пъхна в устата си. И го изплю. Беше баят. Много баят. Ръсел въздъхна, стомахът му изкъркори. Ръсел взе друг сандвич и го задъвка мрачно.
Да отвори пакета. Така щеше да е най-добре. Ръсел отвори пакета. Хартията беше странна, почти като коприна, също и почти като метал, но някакси нито едното, нито другото. Странно.
Показа се тънка черна пластмасова кутийка. И писмо. Разгъна писмото и прегледа съдържанието му.
„Скъпи Ръсел,
Ти все още не знаеш защо си се сдобил с това, но ще узнаеш. Ако всичко върви както трябва, сега трябва да седиш в «Ръцете на зидаря» и да ядеш баят сандвич с шунка…“
Ръсел замалко не се задави с баятия сандвич с шунка.
„Ако не е така, значи и двамата сме прецакани, но ако е, дояж си тогава сандвича и отнеси това на долупосочения адрес. Всичко ще ти се изясни. Надявам се.
С цялата ми обич,
Джули“
Ръсел прочете долупосочения адрес — беше на някакъв склад на брентфордското пристанище в края на „Хорсфъри лейн“.
Протегна се да отвори кутийката; при това остави писмото на масата с написаното надолу. На гърба му бе изписано нещо. Ръсел го прочете.
НЕ ОТВАРЯЙ КУТИЯТА — това прочете.
— О — рече той и не я отвори.
Нощта вече прииждаше. Една от онези уханни брентфордски нощи, за които често пишат поетите. Онези нощи, които те карат да си мислиш, че на мили наоколо всички трябва да са си в леглата и да правят любов. Знаете кои — Ръсел ги знаеше.
Въздухът беше напоен с мириса на жасмин, редки екзотични аромати се носеха над Темза от градините на Кю. Великолепието на брентфордското архитектурно наследство улавяше лунната светлина с покритите си с плочки покриви и те си изглеждаха точно както си изглеждаха. Даже още повече. Така, както винаги са изглеждали и, да се надяваме, винаги ще изглеждат.
Ръсел вдъхна нощния въздух. Добро старо място си беше Брентфорд — хората, които не живееха там, никога не биха го разбрали. Във въздуха наистина имаше магия. Може би легендите, които бе чувал, действително бяха истина. За Невил и за Пули и Омали, и за „Летящият лебед“. В такава нощ си мислиш, че всичко е възможно.
И като имаме предвид станалото досега…
Ръсел зави от главната по „Хорсфъри лейн“. От „Спаружената глава“ се носеха звуци на веселие. „Вуду-джаз-котките“ на Папа Легба, които къдреха „грис-грис“ яко с Монти на акордеона.
Ръсел подмина кръчмата и излезе на калдъръмения път, който минаваше покрай преливника и Сидър айлънд към развалините на старите докове. Препрочете адреса на лунната светлина.
Хангар 18.
Хрумна му внезапна мисъл. „Защо правя това? — гласеше тя. — Без съмнение тук ще си навлека някоя беля (това беше втора мисъл, която бързо се присъедини към първата). Без съмнение най-добре да метна тоя пакет в Темза и да си ходя (трета мисъл.)“
Ръсел погледна онази стара дяволита луна.
— Нещо става — рече тихо той — и аз съм част от него. Не зная какво, но съм решен да открия.
И тъй, той продължи нататък.
На старото пристанище бяха останали няколко сгради. Не бяха много. Всъщност само три. И две от тях доста занемарени. Третата пък изглеждаше доста потегната. Новобоядисана. Числото 18 бе изписано с ярки цифри близо до върха на покрива. Големи плъзгащи се врати от хангарен тип.
Ръсел се зачуди какъв ли хангар ще да е било това и какъв ли е сега. Хангар за летателни апарати? Можеше и така да е. В края на краищата първият човек, осъществил полет, задвижван от човешка сила, е бил един бретонски куражлия22, макар и да е бил зачеркнат от историята и братя Райт да са получили всичката слава и признание. Типично. Все американците обират славата и признанието.
Не че Ръсел имаше нещо против американците. Ръсел нямаше нищо против никого.
Не беше такъв човек.
22
1859 г., Чарлз Давстън — Икар, полетял със своя „Грифин 4“ — орнитоптер, задвижван от педали. Чертежите могат да се видят в постоянната експозиция в Брентфордската библиотека „НИЕ БЯХМЕ ПЪРВИ“.