Джони Джи мъжествено влезе, след като бе преминал през високите метър и половина преспи навън, понесъл старичка китара и трийсетватов усилвател.
— Добре ли е в ъгъла, шефе? — попита той.
Невил кимна мрачно.
— И си поотпусни струните. Тука идва един оперен певец, а стъклата на вратата са си оригиналните.
Джони кимна с малката си мургава глава, сякаш разбираше.
— „Блубери Хил“, „Вале срещу поп“ — такива работи ли?
— Такива работи. — Невил проследи с поглед как Джони отново се пребори със стихиите, за да домъкне апаратурата си от каросерията на пощенския микробус, който бе „наел“ за вечерта.
Много мастило и хартия може да се похаби, за да опишем апаратурата на Джони, нейната история, произход и злощастията, които всяка вечер я сполитаха. Но не тук и не във вечер като тази. Достатъчно е да кажем, че след около трийсет и пет минути и три почти фатални къси съединения той успя да завърши сложната й конструкция. После се настани зад отживелия си комплект барабани „Премиер“, метна един пострадал от войната „Рикенбакер“ през рамо, окачи стойка за хармоника на врата си и бе определено готов да започва.
— Джони Джи бенд ? — попита подозрително Невил.
— Квинтет — отвърна Джон. — Вокал, китара, барабани, хармоника и казу. — После избърбори едно припряно „едно-две“ в микрофона и писъкът на микрофонията разкъса бара, разклати шишетата и накара малкия Чипс да изпусне въздуха от дробовете си.
Невил отново поклати глава.
— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна?
В дълбоките метър и половина преспи малко по-нагоре по пътя Малкия Тим притисна посинялото си носле към прозореца на дюкяна на Норман и се захвана да благославя рекламите на цигарите „Уудбайн“.
Една по една до една.
Вътре в „Лебеда“ Бъдни вечер вече беше в разгара си. Касата дрънчеше мелодично — или поне малко по-мелодично от „Джони Джи бенд“, — а купонджиите се бяха разпели с цяло гърло.
Избухна лек спор кои точно песни да пеят с пълно гърло, и най-накрая оставиха най-гръмогласните и онези с най-читавата памет да водят.
Стария Пит бе обърнал гръб на младия свирач и сега дрънкаше на допотопното пиано на „Лебеда“. Онези, които обичаха коледни песни от сборника на Сом, се присъединиха към него в шумен хор. Въпреки това Джони продължаваше да дрънка, без да забелязва факта, че жакът бе изпаднал от китарата му, пък и бездруго никой всъщност не го слушаше.
Всички си прекарваха много весело.
Омали ухажваше с пълна сила присъстващите жени, като се усмихваше чаровно и сочеше имела, закопчан на козирката на плоското му кепе. Обаче скокондрилите на Роджър избикаляше отдалеч.
Младият Роджър вече си бе поръчал по телефона такси, беше си сложил маска и се бе завлякъл в кенефа на „Лебеда“. Там той очевидно разговаряше с Господа през огромната бяла порцеланова слушалка. Пули бе застанал зад елхата и разиграваше пантомимата „Крушението на Хеспер“4.
Невил щъкаше нагоре-надолу зад бара и се оправяше с навалицата, а ревящите гласове на разнообразните певчески групи връхлитаха на приливи и отливи според това, кого привикваха на бара и на кого му свършваше пиенето. Бригадата на Джони Джи, съставена предимно от онези, чието пиянство избиваше на благотворителност, гръмваше яко по времето, когато Стария Пит, чийто пикочен мехур не беше вече като едно време, търчеше към кенефа. Но щом той се върнеше, изпълнен с нова жизненост, в бригадата настъпваха безредици. Часовникът на „Гинес“ изяждаше часовете и пълзеше към десет часа — традиционния час, когато Невил си отваряше подаръците.
Навън в отговор на хиляди молитви, отправени от ученици (Коледа, както всички пияници ще ви уведомят със сведущ тон, е време за децата), местният травестит Уил Шепърд си переше рокличките нощем.
Шофьорът на таксито си проправи път навътре през студа, увит в тежки кожи и снегоходки като любимите някога на Нанук от Севера, прочул се с „жълтия сняг“. Той попита за някой си господин де Сорси де Сорси, но никой не се почувства склонен да буди момъка, който в момента мирно хъркаше под коледната елха.