— Добре де, тогава не го знаех. Флюгелрадът се е приземил посред една туфа храсти и съм доста добре скрит. Заставам връз купола, оглеждам се и си викам, че като съм тук, където и да е това, ще е добре да поогледам малко. Така че излизам навън да се поразходя. Прекосявам парка и излизам на улицата. И първото нещо, което виждам, е „Ръцете на зидаря“. Почти не се е променила. Сменила си е само името — вече се нарича „Летящият лебед“ — и шосето вече не е Ийлингското шосе, ами е нещо си там щрасе, такова някакво. Немско име, нали така? Доста съм потресен, както се сещаш, но продължавам да се разкарвам. И там, където трябва да е Голямото западно шосе, има огромен търговски център. Ама огромен. Да, да, Ръсел, и има и коли. Летящи коли, няма майтап. Фолксвагени. Обаче едни такива, с увеличена мощност и летят. И се приземяват на паркингите на покрива на търговския център.
— Ами хората? — попита Ръсел.
— Да бе, и хора има. Едни такива много готини на вид. Високи и руси и наистина много добре облечени. Жените с едни такива рокли на златни люспи. Мъжете във футуристични униформи като в „Стар трек“, обаче със свастики по тях. Смахната работа, а? Е, вече съм бая сигурен, че трябва да съм попаднал в бъдещето, обаче знам, че има един начин да се провери — във филмите все така правят: да намеря будка за вестници и да проверя датата. Обаче будка за вестници няма, щото няма и вестници.
— И как разбра?
— И дотам ще стигна. Целият съм в черно, то е ясно — нали все така си ходя. Защото страшно ми отива, както знаеш.
Ръсел кимна, макар и да не беше съгласен.
— Е, та вървя си аз по улицата и пичовете постоянно ме поздравяват — вдигат си дясната ръка като краткия нацистки поздрав. И аз им отговарям, и после спирам един пич и му викам, такова де, извинявай. И той ми се изпъва в стойка мирно и добива наистина притеснен вид, а аз го питам коя дата сме днес.
— Ей тъй го питаш коя дата сме днес?
— Ми то всъщност си беше много тъпо така, ама всичко беше толкова смахнато, пък и за друго не се сещам.
— И той ти каза?
— Ами той, кажи-речи, я излая: „Двайс’трети май.“ Коя година, питам го. „2045“ — вика ми той и „сър“ ми вика. „Много добре“ — викам му аз и той пак ме поздравява и си продължава.
— Ама че идиотско. Такива работи на Рийс изобщо не му се случваха в „Терминатора“.
— Ама това беше само филм, Ръсел.
— О, да бе, да, а пък това на тебе ти се е случило в живота. Грешката е моя.
— Още скоч искаш ли?
— Да, моля.
Боби Бой му наля още едно малко.
— Ами каза ми коя дата сме, поздрави и си продължи по пътя. А аз отидох до търговския център. По магазините имаше онова, което човек най-вече би очаквал. Дрехи, такива работи. Само дето в магазините за подаръци имаше всякакви плакати и чаши, и чинии, и какво ли не — всичките с Хитлер. Цели магазини нищо друго не продаваха. В тях не съм влизал. Обаче се натъкнах на един такъв магазин, дето наистина ме заинтересува — като „Тандис“, ама с някакво немско име. Беше магазин за електроуреди, нали разбираш — телевизори, уредби. Мамка му, Ръсел, да им беше видял бракмите. Такива компютърни игри, че няма да ми повярваш. Холографски образ ти казвам. Хлапетата вътре си играеха на тях, седнали в малки кресълца, обаче не носеха тия тъпи шлемове за виртуална реалност — те си бяха в игрите, които играеха. Край тях бръмчаха космически кораби, навсякъде се стрелкаха лазерни лъчи. И тогава го видях.
— Кого си видял?
— Елвис — рече Боби Бой.
— О, да бе, да.
— Елвис. И Мерилин Монро, и Джеймс Дийн, о, и Марлене Дитрих също. И тя беше там.
— И си пазаруваше?
— Не пазаруваше, Ръсел. Просто ей тъй си стоеше и си приказваше.
— Не ти вярвам — заяви Ръсел.
— Ще ми повярваш, защото не бяха истински. Холограми бяха.
— О, разбрах те, давай нататък. — Ръсел отново отпи от скоча.
— Холограми — тъй че влизам аз в магазина и типът зад тезгяха вдига ръка за поздрав и като че се стяга. Та аз тръгвам да обикалям и ги оглеждам тия холограми. Кинозвезди, Ръсел, все едно съм застанал до истински кинозвезди. Мечтата на живота ми, нали ме разбираш? И през тях не се вижда. Та продавачът идва и почва да ми се мазни — пита ме с какво би могъл да ми помогне, а аз го питам: „Това пък какво е?“ И той ми обяснява, че била нова компютърна ролева игра, триизмерно караоке един вид. Наричала се „Киберзвезди“. Играеш роля в някой прочут филм заедно със звездите и някой те снима на видео. И всъщност си вътре във филма, разбираш ли ме?
— Да, схванах картинката — изхихика глупашки Ръсел.
— Не бива да пиеш много от това, много е силно.
— Мога да го понеса — заяви Ръсел, което, строго погледнато, не беше вярно. — Давай, разказвай по-нататък.