— Ми викам му аз на продавача: „Може ли да пробвам?“, и той ми вика: „В кой филм бихте желали да играете, сър?“ И аз му викам: „Кои имате?“, пък той почва да изкарва едни списъци на компютъра и излиза, че аз нищичко не съм чувал за нито един от тия филми — всичките до един са за Славното отечество и за Свободната държава и разни такива работи. И аз му викам: „Аз тия не ги знам“, а оня съвсем се стегна. И аз му викам: „Могат ли киберзвездите да бъдат програмирани да правят, така да се каже, всичко — не да играят някоя роля във филм, а просто да правят каквото искаш ти?“
— Че защо ще го питаш това?
— Щото винаги съм искал да чукам Мерилин Монро, Ръсел, затова. Я си го представи на видео.
— Не мога и не искам.
— Ти нямаш въображение.
— Имам, но не като твоето.
— Е, добре де. Обаче оня вика „да“. И си викам: ако мога да се сдобия с един от тия компютри и да го отнеса в моето време, представяш ли си?
Ръсел се опита да си представи, но не успя съвсем.
— Милиони лири — продължи Боби Бой. — Да направиш филм с всичките велики звезди от златното време на киното в главните роли — мъртвите велики звезди — и с мен също, разбира се. Я си го представи.
На Ръсел му се стори, че би могъл да си го представи. Само мъничко.
— Та питам го аз типа: „Колко?“, и той ми вика: „За вас, сър, безплатно, разбира се.“ Разбира се! Направо в рая попаднах, схващаш ли? Тоя тип ще ми даде технологията, която може да ме превърне в световна кинозвезда, ако мога да я отнеса обратно вкъщи, разбира се — и срещу нищо! Без пари! И аз му викам: „Добре, абсолютно, много ви благодаря.“ Опакова ми той системата и ми я дава. И после ми вика: „Моля, минете на преглед на ретината“, и аз му викам: „К’во?!“, и той ми показва едно екранче на тезгяха и ми вика: „Ретината.“ Хвърлям му аз едно око и тръгвам към вратата. И тогава целият свят изведнъж пощуря, да му се не види. Искам да кажа, още повече пощуря. Като гръмнаха ония ми ти аларми, като засвяткаха ония ми ти лампи! И аз като духнах! Търча аз, изтърчавам навън от търговския център и хващам някогашното шосе за Ийлинг. А от небето пада една черна кола и от нея излизат тия огромни метални гадове — едни такива като роботи — и се юрват да ме преследват. Трябва да ти кажа и това, Ръсел, а не бих го казал на всекиго: насрах се в гащите.
Ръсел избухна в нещо, което би могло да бъде описано единствено като „пиянски смях“.
— Да, смей се ти, смей се, ама да ги беше видял тия чудовища!
Ръсел спря да се смее. Беше ги видял — преследваха прекрасната блондинка, облечена в златно, в „Маймуната на Тот“.
— Продължавай — подкани той Боби Бой.
— Търчах. Както ти казвам. Обратно към флюгелрада. Загубих големите черни чудовища в парка и се качих обратно на борда. Но не знаех какво да правя. Не знаех как се борави с това чудо. Нямах наръчник за управление.
— Наръчник за управление — Ръсел се разхили пак.
— Престани да се хилиш, твойта мама. Поркан си, да му се не види.
— Не съм поркан. Давай, кажи ми какво стана по-нататък. Всичкото това страшно ми харесва. Е, известна част от него.
— Исках само да избягам. В онзи момент не ми пукаше дали напред или назад. Всяко време ми вършеше работа. И затова почнах да натискам копчета и да дърпам лостове и после почнаха да тропат по корпуса. Напиках се.
Ръсел се преви одве.
— На бас, че хич не е воняло вътре.
— Без майтап. Обаче я запалих. Някакси успях да я запаля, и то така, че тръгна наобратно. Знам, ще кажеш „удобно“. Ама да ти кажа, така си беше. И се върнах пак тука. Точно там, откъдето бях тръгнал. Само дето… и това е хубавото — хубавото, дето докара тука проклетия му флюгелрад с флюгелрад, в тоя хангар. Върнах се един ден по-рано, отколкото тръгнах.
— Вторник, ще рече.
— Точно така.
— Съвсем не.
— Не, да му се не види, така си беше.
— Не, да му се не види, не беше така.
— Беше.
— Не беше.
— Беше.
— Не беше — рече Ръсел, — защото във вторник ти беше на работа.
— Знам. Видях се. Надникнах през прозореца и, да ти кажа, се видях.
— Всичко това е пълна лъжа. Макар че…
— Бая се притесних — продължи Боби Бой, — защото тогава аз бях двама души. И после се замислих: как така? Винаги ли ще бъдем двама?
— И двама ли сте? — Ръсел се протегна към бутилката. Боби Бой я изтегли извън обхвата му.
— Не, другият ме догони, нали разбираш?
— Според мен така не може.
— На кой му пука какво мислиш ти?
— Точка за тебе — Ръсел пак се преви на две от смях.
— Върнах се, преди Хитлер и доверениците му да са пристигнали, така че имах време, нали ме разбираш. Времето беше на моя страна. Така че прикрих флюгелрада с клонки и ръждиво желязо, с такива разни работи, а после отидох и взех назаем пикапа на Лио Феликс.