Номерът е да ПИЩИШ!
Да пищиш колкото можеш по-силно и без да спираш. Докторите и сестрите не търпят писъци в чакалните — това ги разстройва и нервира другите пациенти. Това е номерът, ама си го дръжте за себе си.
Така че Шон се разциврил като смахнат и го откарали в кабинета, направили му инжекция, както и нещо доста приятно. И докато си лежал там и чакал резултатите от рентгена, подочул разговора от съседната кабинка — между старец и свещеник. И същността на този разговор е същността на разказа на Шон, който по-късно има връзка с Ръсел.
И ето какво подочул Шон:
Старецът много пъшкал и Шон успял да различи, че му четат Последните слова. После старецът проговорил.
— Трябва да ти го кажа, отче — рекъл той. — Да ти го разкажа открай докрай.
— Както желаеш, синко.
— За мен всичко започна преди няколко години. По това време живеех на север, в град Х…
— В град Х…?
— „Х“ като хамстер.
— О, този град ли? Продължавай тогава.
— Бях главен фитиловач в една свещоливница — положение, носещо значителна отговорност и престиж. Тогава много врати бяха отворени за мен, дори и някои, на които пишеше „затворено“. Но съдбата е капризна, а човек открай време е подвластен на плътските желания — и аз се събрах с лоша компания и се включих в прояви на пиянство и разврат.
— Би ли искал да разкажеш по-подробно за това, синко?
— Не, отче, не бих.
— Жалко, но продължавай.
— Работодателят ми беше добродетелен човек, имаше голям страх от Бога и рядко го виждаха без шапка. Той беше самото опрощение, но дори и той въпреки цялата си боязън от Бога и носенето на шапка не можа да намери в християнското си сърце опрощение за моята поквара.
— Протестант ли беше този човек?
— Точно такъв беше, отче.
— Срамота, продължавай с разказа си.
— След случая с прасето той…
— Прасе ли рече?
— И модифициран електроуред.
— Бургия?
— Не, в този случай само прасе.
— Без съмнение това се случва и с най-добрите от нас, продължавай.
— Съблякоха ми парадния костюм, изтръгнаха от гърдите ми значката на офиса, стъпкаха с нозе пръта ми.
— И всичкото това заради прасето и модифицирания електроуред?
— Отче, ще ме оставите ли просто да разкажа историята? Тъй де, умирам!
— Продължавай тогава, няма да те прекъсвам.
— Благодаря. Бях изхвърлен, изгонен от гилдията на свещарите, превърнах се в парий в обществото. Остракиран, отречен човек. Бойкотиран, поставен под запрещение…
— Под запрещение за какво?
— Отче, ще млъкнеш ли, твойта мама?
— Извинявай, синко. Продължавай, просто ми разкажи какво се случи.
— Бях изгнаник, всички врати, които преди бяха отворени за мен, сега бяха затворени. Дори и затворените бяха затворени. Вървях по улиците сам-самотен и никой никъде не би ме пуснал да вляза.
— Дори и прасето ли?
— Отче!
— Съжалявам, продължавай.
— Бях сам. Сам и никой не ме искаше. Понякога седях дни наред в библиотеката и четях ред по ред вестниците с надеждата да намеря някаква доходна работа, без значение колко скромна. Но петното, хвърлено върху моята личност, беше толкоз гнусно, че всички ми обръщаха гръб. Бях паднал ниско, отче — толкова ниско, че дори се замислях дали да не се захвана с професията, която упражнявах, преди да се заловя със свещарството.
— И що за професия беше това? Прости ми, че те питам.
— Свещеник.
— Бива — рече свещеникът.
— Но до това така и не се стигна, макар и да ми се иска да се беше стигнало. По-скоро бих захвърлил и последните следи от достойнство и бих се завърнал отново сред свещениците, отколкото…
— Я внимавай к’ви ги дрънкаш. Ти може и да умираш, но пак може да получиш един тупаник в плювалника.
— Видях онази обява, отче. Във вестника. Там пишеше: „ПРОДАЙ СИ ГРЪБНАКА И ЖИВЕЙ ВЕЧНО.“
— Това да не е било печатна грешка. Не трябва ли да бъде „продай си душата“?
— „ПРОДАЙ СИ ГРЪБНАКА“ беше. Имаше и телефонен номер, позвъних и попаднах на съобщение, което гласеше, че същата вечер на този и този адрес щял да се проведе семинар и да бъда там в осем часа.
— И отиде?
— Да, отидох. Не зная защо отидох, но отидох. Пълна лудост. Да си продадеш гръбнака? Ама как беше възможно? Но отидох, какъв глупак бях!
— Дали да си замълча сега и да те оставя да разкажеш всичко докрай? — запита свещеникът. — Да изградиш атмосферата и въобще.
— Така ще бъде най-добре. Както вече казах, отидох. Семинарът се провеждаше в онова малкото параклисче, дето преди беше зала на анабаптистите. Беше много западнало и прозорците му бяха заковани с дъски. Вратата изглеждаше така, сякаш я бяха издънили, а осветлението се захранваше от генератор. Стари училищни столове стояха в мрачни падини, а там, където навремето е бил олтарът, имаше малка катедра. По столовете бяха насядали около дузина души, които не познавах, а на катедрата стоеше висок мъж, облечен в черно. Щом влязох, той ме поздрави и ми махна да седна някъде по-напред. А после заговори. Говори за много неща, за чудесата на съвременната медицина и големите скокове напред, направени в научните области. Бил евангелист, каза ни той, дошъл да разнесе вестта за едно ново начало и че всеки от нас може да започне отново, да отхвърли старото си „аз“ и да започне начисто.