— Срам за тебе — възпротиви се Морган. — Нямах търпение да видя онзи епизод, дето психарят гепва лозарската ножица и я забива право в…
— И дума да не става! — Ръсел махна с разтреперана ръка. — Но я ми кажи, Морган, ти гледал ли си как снимат филма?
— Не мога да твърдя, че съм. Аз се грижех за „Емпориум“.
— А ти, Франк?
— Твърде много канцеларска работа. Което ми напомня, че…
— Значи всичко е зависело от Боби Бой и господин Фъджпакър?
— И Джули — напомни му Морган. — Страшна мацка, а? Тя що те фрасна бе, Ръсел?
— Не ми се разговаря за това. Но всички онези други хора във филма… Като не броим собственика на „Ръцете“, аз не познавам лично никого от тях, нали?
Франк и Морган поклатиха глави.
— Местен колорит — рече Франк. — Местни типажи. Фъджпакър знае как да накара хората да играят. Искаш ли да ти сипя — като гледам, купонът ще продължи цяла нощ.
— Не, благодаря — Ръсел остави чашата си встрани. — Не искам повече. И без това пих твърде много. Отивам си вкъщи да се изкъпя едно хубаво и после да се наспя едно хубаво. Сутринта всичко трябва да ми се вижда по-смислено. Някой да е виждал мама?
— Според мен си тръгна още преди часове — отвърна Морган — заедно със сестра ти.
— А, да — сети се Ръсел. — Сестра ми.
После каза „довиждане“ на господин Фъджпакър.
— Утре си вземи свободен ден — рече му старецът. — Да си проясниш мозъка. Свърши прекрасна работа и всички ние се гордеем с теб.
— Благодаря. Много благодаря.
— И да се преоблечеш. Обичам гадната миризма, колкото и всеки друг. Всъщност повече. Но все някъде трябва да поставиш граница. Не че искам да те обидя.
— Не съм се обидил, уверявам те.
— Лека ти нощ.
— Лека.
Ръсел махна за довиждане на всички и си тръгна.
Препъваше се по крайбрежната пътечка, минаваща покрай Сайдър айлънд и преливника. Отново беше една от онези съвършени брентфордски нощи, за които поетите толкова обичат да пишат. И ако на мястото присъстваше поет и си бе донесъл тетрадка и химикалка, вероятно щеше да надращи нещо ей от този сорт:
— Оооооу! Ау! Мамицата му! — Ръсел се изправи на крака и заподскача, като в същото време душеше. — Божке! — изпъшка той. — И кучи лайна! Уиски, драйфано, кучи лайна. Воня като отходен канал! Не е честно. Просто не е честно.
Закри уста с ръка. Беше съвсем сигурен, че е казвал тези съдбовни думи и преди. Предната вечер. И те му бяха докарали какви ли не ужаси. Но така ли беше? Още не знаеше със сигурност.
— Много ми дойде. — Той изтри подметките си в тревата и продължи да се клатушка по пътя си.
Звездите сияеха, луната лунееше, а Темза тихичко следваше своя път.
След многобройни неудачни опити и доста ругатни под нос Ръсел най-накрая успя да напъха ключа в ключалката и отключи вратата. Влезе в къщата на пръсти и затвори вратата колкото можа по-тихичко — нито една лампа не светеше. Мамчето му сигурно спеше дълбоко. Ами сестра му? Тя къде беше? Не и в неговото легло, надяваше се.
Ръсел погледна в хола. Малко лунна светлина назаем му разкри сестра му, която хъркаше здравата на кушетката34.
Ръсел зави обратно в коридора и се запрепъва нагоре по стълбите. После си спомни, че се намира в бунгало, и се запрепъва обратно надолу по стълбите (които подобаващо изчезнаха). Не можеше и дума да става да вземе душ — щеше да събуди мамчето. Реши, че ще е най-добре да мине с малко плискане на лице на кухненската мивка в тъмното. Това той постигна със забележителна сръчност и сега, оплескал ризата си с голяма част от плаващото съдържание в купичката на котката, която киснеше в мивката, си избърса лицето с нещо, което мислеше, че е пешкирът, но не беше, и се запрепъва към спалнята си.
Напълно облечен и съсипан, той се тръшна на леглото си и заспа неспокоен сън.
В хола часовникът върху декоративната камина удари три. Имаше уестминстърски камбанки. Такива вече почти няма къде да чуеш. Освен в Уестминстър, разбира се. Но беше време — не толкова отдавна, че да се изплъзне от паметта, — когато повечето хора имаха каминни часовници с уестминстърски камбанки. От онези джунджурии от четирийсетте във формата на сводест мост с две големи ключалки на циферблата и голям ключ за тях, пъхнат отдолу, където на децата беше забранено да пипат. И винаги си имаше един ъгъл, под който бяха пъхнати сгънати парченца от пакет „Удбайн“, за да не се килва настрани и да показва вярно часа. И неизменно беше сгънат пакет „Удбайн“. Защото по онова време, преди да измислят рака на белите дробове, всички пушеха „Удбайн“ — кинозвезди, футболисти, дори и кралицата. Е, вярно де, тя тогава не беше кралица, беше кралицата майка. Тъй де, искам да кажа, че беше кралица, но беше и кралицата майка. Искам да кажа, тя сега е кралица майка, защото тогава е била кралица. Да, точно така. Но тогава тя е била и майка, разбира се, майката на кралицата. Не че кралицата тогава е била кралица. Майка й е била.