Е, все някоя от тях двете е била кралица и която е била, е пушила „Удбайн“. Пък може да са били и „Плейърк“. Или пък може би е пушила лула.
Но както ще да е, часовникът с уестминстърските камбанки удари три и пред бунгалото на Ръсел и неговото мамче спря черен микробус. Щом ударите на часовника затихнаха, сестрата на Ръсел се размърда на дивана, промъкна се в коридора и отвори входната врата.
Четири потайни фигури излязоха от микробуса, вдигнаха задния капак на колебливата улична светлина и изнесоха нещо неразличимо и обемно.
Пъшкайки под бремето му, те се помъкнаха по градинската пътека, влязоха през вратата и тръгнаха по коридора към спалнята на Ръсел.
Сестра му вървеше пред тях. Тя безшумно натисна дръжката на вратата на стаята на Ръсел и я отвори.
Ръсел се размърда насън, изсумтя тежко и пусна нещо, което би могло да бъде описано само като пръдня. В мрака сестра му си запуши носа, прошепна думата „типично“ и излезе.
Последва внезапно раздвижване, звуци и огромна ярка светлина. И Ръсел се свести.
— К’во? — обади се той и продължи: — Мммммммпф! — една ръка затисна лицето му. Опита се да се противи и да удря, но още ръце стиснаха китките му, а други — глезените му. Ръсел се напрягаше и се извърташе, но го държаха здраво.
Очите му замигаха — миг-миг-миг — на ярката светлина. И ако можеше да говори, веднага би назовал по име нападателите си без всякакво затруднение. Единият беше Боби Бой, другият — Франк, а Морган — третият. А на вратата, застанал до огромно, тъмно, покрито със саван нещо, стоеше господин Фъджпакър.
Усмихваше се — по крайно неприятен начин.
— Гммммммф мммф мм ммммфммммфа! — обади се Ръсел, което означаваше: „Пуснете ме, тъпи копелета!“ После продължи с „Грмммммммф мммф мм ммммйба!“, което означаваше същото, но казано малко по-изразително.
— Остави го да си поеме дъх, Боби Бой — рече господин Фъджпакър.
Мършавият махна ръката си от устата на Ръсел. Ръсел се опита да я ухапе, но не уцели.
— Непослушко — скара му се Боби Бой.
— Пуснете ме! — изплю Ръсел.
Господин Фъджпакър размаха тънък показалец срещу него. Приличаше малко на вейчица и Ръсел се зачуди за какво ли го използва иначе.
— Виж сега — заобяснява господин Фъджпакър. — Искам да си много тихичък, Ръсел. Ако шумиш, можеш да събудиш майка си. А ако това стане, ще ни се наложи да се оправим с нея.
— Да се оправите с нея? — Ръсел го каза шепнешком.
— Като например да й прережем гърлото! — заяви господин Ф. — Лозарската ножица е в микробуса.
— Да донеса ли видеокамерата? — попита Боби Бой.
— Не, не, не. Ръсел ще бъде много тихичък. Нали така, Ръсел?
Той кимна.
— Срамота — възкликна Морган. — Аз наистина искам да видя онова с лозарската ножица!
— Може би по-късно. Сега обаче имаме много работа.
Ръсел продължи да се бори още малко.
— Пуснете ме, гадни копелета — прошепна.
— Тъкмо в такъв дух те искам — господин Фъджпакър пак разклати вейката, — но няма да те пуснат. Те правят само каквото аз им кажа.
Ръсел изкриви врат. Втренчи се във Франк. В Морган.
— Морган, ти си ми приятел. Защо го правиш?
— За твое добро е, Ръсел. За общото благо.
— Какво?
— После ще ни благодариш. Е, вероятно няма да благодариш точно на нас. Но всичко това е за добро.
— Определено е за добро — съгласи се Франк.
— Махнете се от мен — прошепна Ръсел. — Пуснете ме.
Господин Фъджпакър въздъхна, затътри нозе и приседна на леглото му.
— Много жалко, че не се придържаше към твоя сценарий — рече той. — От всичко това нямаше да има никаква нужда, ако се бе придържал към сценария. А и днес ти дадохме втори шанс. Ти трябваше само да повярваш, че другото е било сън, нищо повече. Толкова труд хвърлихме — сменихме сейфа, промихме раната на главата ти. Но и това не те убеди, а?