— Не — отвърна Ръсел. — Но съм готов да се пробвам пак.
— Не мисля така.
— Какво ще ме правите? — попита Ръсел.
— Ще те преобразим, момчето ми. Ще те преобразим.
— Не ща да ме преобразявате. Така съм си много щастлив.
— Щастлив? — господин Фъджпакър се изсмя хрипливо. — Какво значи щастлив? Никой не е щастлив наистина. Хората просто издрапват от една криза до друга с надеждата, че следващата седмица всичко ще се оправи — или пък следващия месец, или следващата година. Но нещата никога не се оправят. А и да се оправят, после какво?
— После какво? — попита Ръсел.
— Е, после умираш, нали така?
— Ами така си е.
— Но не трябва да е така. Можеш да имаш много повече, разбираш ли? Много, много повече. Повече живот, повече време. Просто трябва да се откажеш от малко багаж. Емоционален багаж. И тогава получаваш всичко.
— Всъщност не го искам това, каквото и да е то.
— Срамота. Защото и без това ще го получиш. Съблечете му дрехите, момчета.
— Какво? — прошепна Ръсел. — Не!
Господин Фъджпакър изсумтя, после забърника в носа си с пръста вейка. Нокътят му изчовърка нещо гнусно, господин Фъджпакър го пъхна в устата си и го всмука.
— Опасявам се, че не е не, ами е да, Ръсел. И то по съвсем основателна причина, да ти кажа. Като гледам, откакто те видях последния път, си прибавил към ароматния си гардероб кучи лайна и котешка храна.
Ръсел продължи да се бори мълчаливо, ала бяха трима срещу един и тъкмо той беше единият. Боби Бой беше онзи, който му смъкна боксерките.
— Леле, Ръсел — учуди се мършавият. — Майката природа хич не те е ощетила, а?
Ръсел беше твърде вцепенен, че да е в състояние да отговори.
— Ерол Флин имаше такова парче — обади се Франк. — Веднъж ми го показа в кенефа на „Пайнууд“. Викаше му „Аленият пират“.
— Това беше Дъглас Феърбанкс — поправи го господин Фъджпакър.
— Може и той да е бил — под ъгъла, от който гледах, не се виждаше добре.
— Перверзно копеле! — Ръсел плю по Франк. Този път с истинска плюнка. Господин Фъджпакър пак вкара вейката в игра.
— Спомни си за мама — беше съветът му.
— Моля ви, пуснете ме. Моля ви, спрете. Моля ви.
— Няма да трае много и по-добре ще е да не се противиш много-много. Да го изправим на крака, момчета.
Изправиха Ръсел във вертикалната плоскост, което ще рече прав. И го задържаха много здраво в това положение.
Господин Фъджпакър се надигна и закуцука към голямото покрито нещо до вратата.
— Новият живот те чака — обяви той. — Снощи, докато спеше, ти взехме мярка.
— Какво? Какво?
С широк замах господин Фъджпакър отметна покривката и Ръсел се облещи срещу…
Себе си.
Да, това беше той. Той, висок и гол. Но един по-хубав той. Негово идеализирано копие с по-добри пропорции и телосложение. Стоеше там и сякаш гледаше Ръсел през празните си очни кухини. Като благороден труп, черупка или кожа.
— Пъхайте го вътре — нареди господин Фъджпакър. — Пъхайте го отзад.
Ръсел се дърпаше, риташе, мяташе се насам-натам, но те го държаха здраво и го завлякоха зад другото му „аз“. Отзад, при малките вратички на ръцете и краката и излъсканите болтове, резета и панти. И кухината вътре с ремъците и въжетата — миниатюрен корабен такелаж с мънички въженца и макарички.
— Пъхайте го в гърба, момчета. В гърба.
Ръсел заора пети, но го бутаха, бутаха и накрая го напъхаха вътре.
— Няма да отнеме много време, Ръсел.
Ръсел извърна уплашени очи към стареца. Той държеше странно приспособление — нещо викторианско, направено от потъмнял месинг.
— След като ти махнем гръбнака, вече от нищо няма да те е страх. Никакви тревоги повече, никакъв стрес.
— Не! — Ръсел се замята като луд, ала напразно. Те го напъхаха вътре в онова нещо, което беше самият той. В онази подигравка. И главата му се пъхна в главата му, ръцете му се плъзнаха в ръцете му и краката му влязоха в краката му. И вратът му се скова, и месинговият инструмент се притисна към основата на гръбнака му и проникна в плътта му.
16
РАЙХЪТ
Ръсел се събуди с писък на леглото си, съвсем облечен.
— Ох, Божичко! — Опипа се и примигна в мрака. На долния етаж часовникът на камината удари три часа с уестминстърските си камбанки.
Всичко беше само ужасен сън35.
Лампата в коридора светна и мамчето на Ръсел провря глава през вратата.
— Добре ли си, миличък? — попита милата старица. — Лош сън ли сънува?
— Да — Ръсел си пое дълбоко дъх. — Да, лош сън беше. Но сега съм добре. Извинявай, че те събудих, лягай си.
— Искаш ли чаша какао?
— Не, добре съм.