— На кръчма ми мяза — отвърна другият. — Като че ли се разпада на атоми и я всмукват в небето.
Третият влъхва си дъхна на заскрежените плетени ръкавички.
— Коледа — рече той. — Можеш ли й се опъна, а?
Пък и кой ли можеше?
2
— И? — рече Ръсел.
— И к’во? — попита Морган.
— И к’во стана после?
— Ами нищо. Това е краят на историята.
— Невил отворил старозаветния кивот, който Норман бил изкопал на нивата си, „Летящият лебед“ се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?
— Точно така.
— И ти си бил там, на място, когато е станало това?
— Естествено, че не съм бил там, на място. Ако бях там, на място, сега нямаше да съм тук и да ти го разказвам, нали?
— Предполагам, че не. Но ако всъщност не си бил там, откъде да съм сигурен, че наистина е станало?
— За да знаеш, че нещо е станало, не е нужно да си присъствал на самото място, Ръсел. Когато са строили Стоунхендж, не съм бил там, на място. Обаче знам, че е станало така, защото ей ти го Стоунхендж за доказателство.
— Но без съмнение „Летящият лебед“ го няма за доказателство.
— Е, ами липсата му си е доказателство, тъй де.
Ръсел остави това да се процеди в съзнанието му секунда-две.
— Сигурен ли си? — попита накрая той.
— Естествено, че съм сигурен. Не виждам какво по-убедително доказателство ти трябва. Ако „Летящият лебед“ още го имаше, тогава не би могло да се е случило. Обаче го няма, значи трябва да се е случило. QED.
— QED?
— Това е на латински и означава „Тъй де, копеле гадно“.
— Невероятно — възкликна Ръсел. — И кога точно се е случило?
— Някъде преди две години.
— Преди две години? Значи трябва да си го виждал „Летящият лебед“. Някога срещал ли си се с Пули и Омали?
— Значи е било по-отдавна. Използвали са старите пари. Може би е било преди двайсет години. Не съм много сигурен.
— Пък аз си мислех, че си много сигурен. Нали преди малко каза, че си сигурен.
— Сигурен съм, че се е случило. Не съм чак дотам сигурен за точната дата. Но пък и за точната дата, когато са построили Стоунхендж, също не съм чак дотам сигурен. Но Стоунхендхж го има, а пък „Летящият лебед“ го няма и това доказва всичко.
Ръсел сви рамене.
— Предполагам — рече той. — Макар че…
— Макар че какво?
— Макар че… ами такова, не съм убеден, че вярвам на всичко открай докрай. Бих могъл да повярвам на известна част. Като например за Невил, Пули и Омали. Ама такова, това с библейския кивот си е краднато от оня филм за Индиана Джоунс, да ти кажа.
— Аз пък мисля, ще откриеш, че е краднато от Стария завет.
— Е, да, това го знам, естествено.
— Но щом си готов да повярваш в Пули и Омали, трябва да си готов да повярваш и на всичките им приключения.
— Ами… — проточи Ръсел. — Това може да са само измислици, нали се сещаш. Като градските митове.
— Градски митове?
— Като „почти истина“. Всеки може да се сбърка и да им повярва.
Морган се захвана да клати продължително глава.
— Пули и Омали не са градски митове. „Летящият лебед“ не е градски мит. Един писател на име Ранкин е писал за тях.
— Сигурно си е измислил всичко — предположи Ръсел. — За да забавлява хората.
— Да си е измислил ли?! Какво?! Да си е измислил как „Летящият лебед“ с все всичката си редовна клиентела се разпаднал на атоми и бил всмукан в небето?!
— Ами просто е възможно — отвърна Ръсел. — Не мислиш ли, че просто е възможно тоя господин Ранкин да си го е измислил поне донякъде? Той може да е използвал за прототипи истински хора и да е разгърнал сюжета на реално място. Но после да си е измислил „Летящият лебед“ и всичките там фантасмагории. Да погледнем нещата в очите, Морган — не че искам да те обидя, но в Брентфорд никога нищо не става. Никога нищо не е ставало и никога нищо няма да стане.
Морган подбели очи.
— Разбира се, че стават най-различни неща, Ръсел. През цялото време стават. Само дето с тебе не стават никога.
— Тука си прав — забеляза Ръсел.
— И знаеш ли защо? — Морган не изчака отговор. — Защото си прекалено добричък, Ръсел. Прекалено си любезен с клиентите. Прекалено много работиш. Прекалено си честен, да му се не види, и никога не излизаш да се напиеш. Никога не поемаш никакви рискове. Че как нещо да му се случи на някой такъв като тебе?
— Може да ме сгази кола — възрази Ръсел. — Всеки може да го сгази кола.
— Не и тебе, ти винаги се оглеждаш и на двете страни.
— Е, ами не искам да ме сгазят.
— Повярвай ми — настоя Морган. — Може би нещата вече не стават като едно време. Но всичко, което ти казах, че се е случило, се е случило. Просто се е случило. Това е.
Ръсел въздъхна.
— Невероятно — рече той. Съвсем любезно при това.
Гласът на Франк, управителя, нахлу в стаята за почивка през високоговорителя.
— Хващай се на работа, Морган, и стига толкова си баламосвал Ръсел.
Морган остави чашите в мивката. Не ги изми, защото не му беше ред. Беше ред на Боби Бой. Но Боби Бой беше в болнични. Боби Бой беше получил стомашно разстройство по причина, че беше пил от неизмита както трябва чаша. Тогава всъщност се падаше Морган да мие чашите, но тогава пък той беше в болнични. Оттогава нещата малко се бяха поусложнили и сега във въпросната мивка имаше ужасно много чаши. На Ръсел му се налагаше да си носи всяка сутрин чиста чаша от вкъщи. Майка му бе започнала да линее поради липсата на чаши. Но пък не беше ред на Ръсел да мие чашите, така че не можеше да направи кой знае какво по въпроса. Макар че наистина му се искаше.