— Значи трябва да го спрем. По някакъв начин.
— О, да, трябва. Всичко това е толкова лошо! Не мога вече да бъда част от него.
— Значи затова ми викна, когато ме нападна Боби Бой.
— Ти си единственият човек, на когото знаех, че мога да се доверя. Единственият, готов да застане срещу тях. Ти си единственият човек, за когото наистина ме е грижа, Ръсел.
Устата на Джули беше в много удобна позиция за целуване. Така че Ръсел я целуна.
Флюгелрадът летеше към бъдещето.
Вътре ставаха разни откровени работи, които досега се бяха случвали тук само веднъж. А именно през 1955 г., когато някоя си госпожица Търнтън, живуща в Брентфорд, „Мейкфийлд авеню“ 16, спомената в началото на глава 6, бе имала кратка среща от трети вид.
Но сега откровените неща ставаха с много по-голямо удоволствие и взаимно възхищение. Ръсел се раздаваше безгранично, а Джули от своя страна откликваше по начин, на който са способни единствено бившите акробатки — танцьорки на пилон — демонстраторки на секс-играчки.
Късмет извади наш Ръсел.
А после флюгелрадът рече:
— БУМ!
— И при тебе ли стана земетресение? — попита Джули.
— Да — отвърна Ръсел. — Оф.
Последва странно вибриране. Всичко сякаш се разфокусира. Всичко стана двойно и после пак единично.
— Така ли трябва да става? — Ръсел разтърка очи.
— Не ме питай мен, никога досега не съм летяла с такова нещо.
— Успокои ме.
— Но според мен това означава, че сме пристигнали, когато там сме пристигнали.
— Тъй значи.
Джули започна да се облича.
— Хайде — подкани го тя. — Да се махаме.
— А трябва ли сега веднага?
— Според мен да.
Стълбата се спусна и люкът се отвори. Ръсел промуши глава навън и вдъхна въздуха. Дали миришеше като у дома? Е, миришеше на цветя. На пролетни цветя. Той се качи на купола и се огледа. Флюгелрадът се бе приземил в някакви храсти сред хубав парк. В далечината се издигаха чудновати сгради с футуристичен вид. По-наблизо имаше стари къщи, които отдалеч му напомняха нещо.
— Според мен сме се приземили на съвсем същото място, където и Боби Бой — Ръсел се върна при Джули в кабината. — Хайде да се поразходим и да видим кое какво е.
— Мислиш ли, че ще е безопасно?
— Никак даже. Но хайде все пак да тръгваме.
Ръсел й помогна да слезе по стълбата. Храстите скриваха доста добре флюгелрада, а наоколо нямаше никого. Нямаше да боли, ако го оставеха там и хвърлеха едно око наоколо.
Естествено, че нямаше.
— Предполага се, че тук всички ходят с униформи и със златни рокли — Ръсел огледа внимателно външния си вид. Парцалив, заключи той. Джули изглеждаше великолепно. Още беше облечена с късия черен вечерен тоалет. Онзи, дето си заслужаваше нещо повече от бегло споменаване преди.
— Можем да опитаме да откраднем дрехи — предложи Джули.
— О, не. Нищо няма да крадем. Ще се поразходим, ще преценим ситуацията. Но няма да се забъркваме в нищо.
— Става.
Тръгнаха из парка. Джули го държеше за ръка, което караше Ръсел да се гордее. Скоро стигнаха до някоя си там щрасе.
— Виж — посочи Ръсел. — Това е „Ръцете на зидаря“. Боби Бой е казал истината. Наистина са я прекръстили на „Летящият лебед“.
— Чудя се защо ли.
Ръсел вдигна рамене.
— Сигурен съм, че все ще се намери обяснение.
И така, те продължиха да вървят.
Хората минаваха покрай тях по някоя си там щрасе — млади хора, високи и красиви. Но на Ръсел не му харесваше как се движат. Толкова сковано, толкова неестествено. Дори не поглеждаха към него, но Джули я поглеждаха и още как.
Пред тях — там, където някога се намираше Голямото западно шосе — се издигаше грамаданският търговски център. Целият в лъскави стъкла и хром, а наоколо му щъкаха летящи фолксвагени и се приземяваха по високите платформи.
— Ще поразгледаме ли магазините, Ръсел?
— Че защо не?
Влязоха през стъклените въртящи се врати в масивен коридор. Ръсел мярна златните букви, увенчали сребърна арка, която водеше към голям покрит базар:
Ръсел поклати глава и те продължиха нататък.
И всички магазини си бяха там — онези, за които беше разказал Боби Бой. Магазините за дрехи, за подаръци, за сувенири с Адолф Хитлер. И магазинът „Тандис“ с немското име.
— Това е магазинът — каза Ръсел. — Онзи, от който е откраднал апаратурата с киберзвездите.
— Ръсел, виж — Джули посочи витрината. Вътре деца си играеха на холографски видеоигри. Прочути филмови звезди, проекции на „Киберзвезди“, седяха и уж си приказваха.
А зад тях, застанал пред щанда…
— Това е Боби Бой — облещи се Ръсел. — Той е тук, сега. Как може той да е тук и сега?