— Много лирично го каза, Джим. Една пълна халба също ще ми дойде добре. От същото, ако обичаш.
Джим Пули стана от масата.
— Чакайте сега да схвана — спря го Ръсел. — Очевидно вие сте истински, виждам го с очите си, и ми казвате, че тази твар ви е запратила — вас, „Летящият лебед“ и въобще — в бъдещето, за да ви попречи да му се месите.
— С една дума казано — правилно. Буквално ни изтриха от сюжета.
— Но ако Морган не ми беше разказал историята, никога нямаше да се намеся.
— Историята трябваше да бъде разказана, за да бъдем премахнати ние от картинката. Съдбата е решила тя да бъде разказана на тебе и ти да влезеш в ролята на герой и да свършиш нашата работа.
— Но аз не съм я свършил.
— Ще я свършиш.
— И откъде сте толкова сигурни?
— Защото сме гледали филма докрай. По телевизора в кръчмата, знаем го как свършва.
— Гледали сте филма? — Ръсел подскочи на стола. — Значи сте преобразени. Вие сте от ония!
— Филмът е преобразявал през деветдесетте. Нас ни е нямало там тогава и не сме преобразени.
— Ще спра този филм — закани се Ръсел. — Ако мога.
— О, можеш и ще го спреш. Но виждаш ли, всъщност филмът е метафора. Всичко това е метафора. След като веднъж я схванеш, всичко става ясно.
Ръсел допи съвършената си халба.
— Е, едно нещо става ясно веднага — щом сте гледали филма, значи знаете как свършва. Бихте ли били така любезни да ми кажете какво трябва да направя — и веднага тръгвам и го свършвам?
— Боя се, че не може така. Четири пъти съм го гледал. Всеки път има различен край. Но защо не попиташ прекрасната дама тук? Тя участваше във филма.
— Джули? — обърна се Ръсел към нея.
— Гледал си всички кадри, в които участвам — отвърна му Джули. — Не зная как завършва.
— Оставам си съвсем объркан — въздъхна Ръсел.
Пули се върна с две халби „Лардж“.
— Разказа ли му вече твоята история, Джон? — попита той.
— Тъкмо смятах. — Омали пое халбата си. — Докато Джим не е седнал, вие ще желаете ли по още едно?
— Джули? — попита Ръсел.
— Голям джин с тоник, моля.
— А за мен от същото — поръча Ръсел. — Много ви благодарим.
Пули се върна на бара — без усмивка.
— Някога да сте чували историята за гостбата от камъчета? — попита Омали. — Това е стара ирландска приказка. Един възрастен ирландец ми я разказа.
— Не — отвърна Ръсел. — Мислиш ли, че ще ми помогне?
— Без съмнение. Метафората е същата. Схванеш ли я, всичко си схванал.
— Тогава, моля, разкажи я.
— Много добре — рече Омали. — Мястото на действието е едновремешна Ирландия, времето — Средновековието. Дрипав пътник се влачи из мрачна и самотна пустош. Нощта наближава, той е гладен и уморен. В далечината вижда замък. Потътря се към него и стига пред портата му тъкмо когато небето почернява и заплющява дъжд.
Пътникът чука на портата. Най-накрая тя се отваря на верига и от пролуката наднича лицето на готвача на замъка.
„Що щеш?“ — пита готвачът.
„Подслон за през нощта“ — отвръща пътникът.
„Върви си по пътя.Няма място тука за тебе.“
„Ще откажеш да подслониш човек в такава нощ?“
„Тъй както те гледам, да — отвръща готвачът. — А сега си върви по пътя.“
„С радост бих ти платил, ако ме пуснеш да пренощувам.“
„О, тъй ли? Ти май си просяк — с какво ще ми платиш?“
„Знам една магия“ — отвръща пътникът.
„Е, и каква?“
„В торбата си имам един камък, който, сложиш ли го в котел с вряща вода, я превръща във вкусна гозба.“
„Покажи ми този камък.“
„В торбата ми е. Ако ме пуснеш на топло, с радост ще ти покажа какво може.“
Готвачът замислено се подръпва по брадата, защото това става по времето, когато всички готвачи са носели бради — пък и не само готвачите.
„Ще ти кажа какво ще направим. Аз още не съм вечерял, тъй че ще те пусна и ти ще ми покажеш магията си. Ако върши работа, можем да си разделим гозбата, ако не, ще те изритам обратно отвън на тъмно.“
„Става.“
„Да, и още нещо — ако магията върши работа, ще задържа камъка.“
Е, пътникът като че ли се колебае. Свива се в дрипите си. Но вятърът духа все по-силно, а в далечината се обажда вълк.
„Добре — решава се той. — Разбрахме се.“
Вътре в кухнята на замъка готвачът слага на огъня котел с вода, а пътникът вади от торбата си кръгъл черен камък, пуска го в котела, разбърквайки водата с дървената лъжица.
След малко готвачът настоява да опита гозбата. Загребва с черпака и сръбва. После се изплюва на пода.
„Има вкус на вода с камък в нея и на нищо друго!“