Пътникът също сръбва.
„Липсва й нещо. Да имаш някакви подправки — мащерка, розмарин?“
„Имам.“
„Тогава нека ги сложим.“
„Много добре.“
И така, слагат подправките и след малко готвачът отново опитва. И пак се изплюва на пода.
„Сега има вкус на вода с камък и подправки“ — казва той.
И пътникът опитва.
„Още нещо му липсва — казва той. — Пилешки бульон да ти се намира?“
„Намира ми се.“
„Да го сложим тогава.“
„Много добре.“
И така, слагат и пилешкия бульон и след малко готвачът пак опитва. Изплюва се на пода и казва, че имало вкус на вода с камък, подправки и бульон.
Пътникът се съгласява, че и още нещо липсва на гостбата, и предлага да добавят и полуизяденото пиле в чинията на масата.
Готвачът слага и това в котела.
„Сега как ти се вижда?“ — пита пътникът малко по-късно.
„По-добре — отвръща готвачът. — Но малко царевично брашно и пащърнак добре ще й дойдат.“
„Слагай — съгласява се пътникът. — Пусни и онези моркови ей там и пресните картофи.“
„Ами тези гъби да сложа ли?“ — пита готвачът.
„И тях слагай“ — казва пътникът.
И готвачът ги туря.
Котелът ври, а пътникът и готвачът душат наоколо. Най-накрая пътникът опитва супата и констатира, че по негово мнение е готова за ядене, но какво ще каже готвачът?
Готвачът е на друго мнение.
„Още малко сол“ — казва той.
Пътникът обаче има друг вкус и обяснява, че супата си била „таман“, но за да я оцени човек най-добре, трябвало да я яде с хляб, дебело намазан с масло.
Готвачът се втурва към долапа за хляб.
„Донеси и кана вино“ — подвиква му пътникът.
И двамата сядат да вечерят.
Докато ядат супата, която и според двамата е прекрасна, пътникът разказва на готвача какво е видял и чул по света. А готвачът разказва на пътника как си мислел да отвори в града малка гостилничка.
Приказките продължават над блюдо със сирене, този път придружено с бренди от личния запас на готвача и за всекиго — по пура от пурите на господаря на замъка.
По-късно с пълни кореми и замаяни глави двамата лягат пред камината и заспиват.
На сутринта пътникът си тръгва по пътя. Готвачът му маха за сбогом от бойниците и последното, което вижда, е как пътникът преваля билото на далечен хълм. Преди това е спрял само веднъж — за да подбере напосоки някакъв камък и да го пусне в торбата си.
Омали се усмихна и отпи от новата си халба.
— И какво станало после? — попита Ръсел.
— А ти какво мислиш, че е станало?
— Според мен пътникът е отишъл в друг замък и е повторил номера.
— И аз мисля същото.
Джим Пули се върна на масата в компанията на халба „Лардж“ и малък джин с много тоник.
— Готвачът пак ли се хванал? — попита той Омали.
— Да — отвърна Джон.
Пули остави чашите на масата.
— Някой ден няма да се хване и тежко му тогава на горкия пътник.
— Схвана ли? — обърна се към Джон Ръсел. — Разбираш ли метафората?
— О, да — отвърна Ръсел. — Схванах.
— Щеше ми се и аз да я бях схванал — рече Джим.
Ръсел се обърна към Джули:
— Най-добре да допиваме и да се хващаме на работа. Мисля, че знам какво да направя.
— Това ще ви помогне — Омали бръкна под масата и извади отдолу две найлонови торбички. — По един кат дрехи за всекиго от вас. В джобовете има и пари.
— Благодарим ти, Джон. — Ръсел стисна ръката на Омали. Джим протегна своята, но Ръсел любезно отказа по причина, че нещата могат да станат малко сложни, а пък имали много работа.
Преоблякоха се в тоалетната. Ръсел намъкна черния костюм със светкавици по раменете, а Джули — роклята от златни люспи.
Сбогуваха се с всички в кръчмата и благодариха на Пули и Омали.
— Ако всичко мине както трябва — рече Ръсел, — ще се видим и с двама ви отново в стария Брентфорд. Тук, в тази кръчма. И този път аз ще черпя.
— Ще пия за това — обеща Пули.
Джон и Джим се върнаха на масата до прозореца и изпроводиха с поглед Ръсел и Джули, които отново тръгнаха по някоята си там щрасе към големия търговски център — ръка за ръка.
— Надявам се да се справи — обеща Джим.
— Ще се справи — рече Джон.
— Джон?
— Джим?
— Онова там за метафората — не би ли ми го обяснил и на мен?
— Бих — отвърна Джон, — стига да знаех какво означава…
19
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ФЮРЕРА — III
— Та значи ти си разбрал какво означава? — попита Джули.
— О, да — отвърна Ръсел, — всичко се връзва идеално.
— Е, доколкото разбирам, пътникът си ти.
— О, не пътникът не съм аз, аз съм камъкът.
— Но камъкът е бил измама, той нищо не е вършил.
— Това е символ — обясни Ръсел. — Камъкът символизира индивида — индивида като катализатор на промяната.