Ръсел си припомни известна част от репликите на Боби Бой.
— Откога? Откога Той е с тебе?
— През всички тези години. Аз съм негов Страж. Всичко това, всичко тук в „Емпориум“. Всичко е негово дело. Не можеш да плениш времето, Ръсел. То не дава да го хванеш. Опитай се да го задържиш в ръце — то изтича през пръстите ти като пясък — старецът се изкиска. — Като пясъците на времето, а, Ръсел?
Ръсел кимна безпомощно. Нищо от това не беше правилно, нали така? На видеозаписа Питър Кушинг бе казал съвсем друго нещо.
Стигнаха до малката готическа врата в дъното на пътеката. Ръсел натисна дръжката и двамата мъже минаха през тесния отвор, слязоха по зле осветеното стълбище и се озоваха в котелното.
— Оттук — господин Фъджпакър поведе Ръсел между купищата древен багаж, стари куфари, чанти „Гладстон“ към един преграден със завеса ъгъл.
Ръсел знаеше какво се крие зад тази завеса. Беше видял ужаса, знаеше какво да очаква.
Но това не му помагаше. Знанието не му помагаше. Ръсел се разколеба. Онова нещо беше много силно. Можеше ли човек да се разбере с него? Усещаше, че не. Трябваше да му предложи нащо. Камъкът, дето уж бил вълшебен? Целувката на Юда? Трябваше да излъже — бе дошъл подготвен да излъже. Но доколко убедителен щеше да бъде? И колко знаеше?
Усети страх. Коленете му започнаха да се подгъват и в същото време се готвеха да хукнат да бягат.
— Дръпни завесата — рече господин Фъджпакър, — но извърни поглед.
Ръсел се протегна към завесата. Все още имаше време да побегне. Все още имаше време да избяга. Не трябваше да прави това.
Но щеше. Знаеше, че ще го направи.
Хвана завесата — беше студена и влажна, лепнеше по пръстите му. Дръпна я и тя се разпадна като подгизнала прогнила тъкан.
Ръсел сведе поглед. Но ръката му се вдигна да запуши носа му. Вонята беше отвратителна. Гадеше му се от нея. Закашля се в длан и дръзна да погледне.
А после залитна назад и облещи кръгли-кръгли очи.
То седеше върху подобен на трон стол. Цялото изкривено на една страна. Седнало върху единия си крак, а другият се кандилкаше във въздуха. Стъпалото му беше изкривено наобратно. Ръцете бяха съсухрени лапи с дълги жълти нокти. Лицето. Ръсел се блещеше срещу лицето.
Това беше лицето на Адолф Хитлер.
Главата на Хитлер висеше на една страна на лявото му рамо. Очите му бяха отворени, но разфокусирани, погледът — кръстосан. От носа и от отворената уста се стичаха ивици слепнала слуз, цапаха гърдите, висяха надолу като сталактити и се сливаха в кора на пода.
— Хитлер! — ахна Ръсел. — Той е мъртъв.
— Не е — Ърнест отново пусна тънък кикот. — Просто мирише на мъртъв. Шибаният му гадняр пак се е насрал.
Ръсел пристъпи напред, но вонята го отблъсна назад. Някога гордият фюрер на райха сега се бе превърнал в парцалива мумия и гниеше в собствените си мръсотии. Парализиран и безпомощен.
— Какво му се е случило? — попита Ръсел. — Как се е докарал дотук?
— Твое дело е, Ръсел. Всичко е твое дело.
— Мое дело? Не.
— Заслужава и по-лошо. Каква ирония! Човекът, който искаше целия свят за себе си… Сега това е целият му свят. Трябва да получи нова завеса, от месеци не съм слизал тук, старата съвсем е изгнила.
— От месеци? — учуди се Ръсел. — Ти храниш ли го? Миеш ли го?
— Той няма нужда от храна. Пръскам го чат-пат с мухозол. Мухите си снасят яйцата в него. Личинките после прогризват кожата и излизат. Виж, лявото му ухо вече го няма, известна част от тила — също.
Ръсел усети как в гърлото му нещо се надига.
— Това е нечовешко — ахна той. — Защо? Кажи ми защо.
— Знаеш защо. Той отне жена ми, прекрасната ми съпруга. Остави ме да остарея сам. Но сега съм преобразен. Ще изкарам поне още сто години. И ще ги прекарам с него. Ще има време да размишлява за стореното от него зло.
Ръсел извърна лице. Никой човек не заслужаваше такава ужасна съдба — дори и толкова противен като Хитлер.
— Качвай се — рече Ръсел. — Качвай се горе.
— Ако искаш, можеш да го побоцкаш с острата пръчка. Но не си прави труда да бъзикаш топката му. Резнах му я още преди години. Държа я горе в един буркан.
— Върви — настоя Ръсел. — Колкото се може по-бързо.
Господин Фъджпакър се изплю върху сакатия на стола, после се обърна бавно, закуцука и излезе от стаята.
Ръсел се заслуша в тътрещите се стъпки нагоре по стълбите, после — в скърцането на дъските горе.