— Убеден съм, че това може да се уреди, сър. Как се казва този филм?
— „Нострадамус ми изяде хамстера“.
— О, сър, сър — момъкът закърши ръце, очевидно страшно зарадван.
— Един от любимите ви филми ли? — предположи Ръсел.
— Най-любимият ми филм. Любимият филм на всекиго.
— Наистина ли? — рече Ръсел. Няма да продължи твърде дълго, помисли си той. — Значи имате копия?
— Вероятно към стотина.
— Толкова е популярен, а?
— Ама вие къде сте бил, сър — на луната ли? Най-големият блокбастър в историята на киното. Изпреварил е с години времето си, нали разбирате. Филм на Ърнест Фъджпакър, в главните роли…
— Кой ли не — прекъсна го Ръсел.
— Но не и кой да е, сър.
— Продължавай — подкани го Ръсел.
— В главната роля Джули Хитлер, сър. Съпругата на фюрера.
Това наистина свари Ръсел малко неподготвен, но той вероятно всъщност го беше очаквал.
— Може ли да погледам? Само финала?
— Разбира се, сър, разбира се. О, толкова съм развълнуван.
— Мислех, че сте го гледал.
— Да, сър, но да я види човек, да я види…
— Да я види ли?
— Тук, сър, тук.
— Какво искате да кажете? — попита Ръсел.
— Тя беше тук, сър. В магазина — преди горе-долу час и половина. Велика като живота и два пъти по-красива.
— Тук?
— Даде ми автограф. Ето, ще ви покажа. Но не бива да го докосвате.
— Всъщност и не искам.
— О, хайде, сър. Само да докоснете автографа й — представете си!
„Доста повече нещо съм докоснал“ — помисли си Ръсел.
— Съжалявам — рече той, — не разбирам. Защо ще идва тук прекрасната госпожа Хитлер?
— Ами, сър, май те с фюрера си имат система „Киберзвезди“. Предполагам, че възсъздават прочути филми сред уюта на своя дворец. Е, очевидно тя е загубила някъде програматора си и дойде тук, сър, в скромното ми дюкянче, за нов.
— Какво? — кресна Ръсел. — И вие сте й го дал?
— С благодарности, сър.
— О, Боже мой!
— Какво има, сър? Съвсем ненужно се нервирате.
Ръсел размаха юмруци във въздуха. Пак го беше прецакала. Тя нищо не оставяше на случайността. Запасен програматор, в случай че той загуби своя или кой знае какво. Всичко, което искаше от него, беше коланът, с който да се върне. Никога не му се беше доверявала. Бяха го прецакали като за световно.
— Ааааа!
— Моля ви, сър, овладейте се, каквото и да е станало!
Ръсел сви юмруци и огледа целия магазин. Беше се провалил. Е, разбира се, провалил се беше. Ако беше успял, тогава цялото това нещо изобщо нямаше да съществува. В момента щеше да стърчи сред празното пространство на Голямото западно шосе. Беше се издънил и за всичко си беше виновен той. Беше й дал уреда за придвижване във времето. Всичко беше отишло — заради него.
Застена. Значи онзи, другият Ръсел от миналото щеше да види как Джули се появява, щяха да му дадат програматора и той щеше да го занесе на Боби Бой. Тоя тъп малоумник Ръсел, дето щяха да го изментят отвсякъде. Който щеше да работи до припадък, за да продуцира филм, дето щеше да превърне хората по света почти в роби.
Ръсел поклати глава. Какво ли щеше да прави сега?
— Сър — обади се момъкът зад щанда, — ако сте добре, сър, бихте ли искал да видите филма?
Ръсел се обърна и се усмихна.
— О, да — рече той. — О, много бих искал да го видя. Наистина.
И така, Ръсел седна да гледа филма — управителят беше толкова развълнуван, че настоя Ръсел да го изгледа целия. И той го изгледа. Толкова много неща имаше още, които не беше гледал. Но всичко се връзваше идеално, когато го гледаш от началото до края. Тъмното извънземно същество, вечно в дъното на всичко, вечно манипулиращо, експериментиращо с това и с онова средство, за да контролира и експлоатира човечеството. И той, Ръсел, изигран от Боби Бой, който най-накрая победи тази твар по начин, който на Ръсел не бе дори и хрумвал.
Докато надписите се точеха, управителят изръкопляска радостно.
— Не е ли чудесен, сър, прекрасен, майсторско постижение! И знаете ли, всичко е самата истина! Е, не в смисъл на действителност. Това е метафора, нали разбирате. На живота. Виждате ли, „Емпориум“ е символ на…
— Да — прекъсна го Ръсел. — Според мен обаче няма нужда да се впускам във всичкото това. Исках да гледам края, гледах го. Знам всичко, което трябва да знам.
— Само ако всичко това беше истина, сър, а?
— То е истина.
Управителят се разсмя учтиво, но че се разсмя, разсмя се.
— Защо се смеете? — попита Ръсел.
— Заради онова, което казахте за финала, сър. Разбирате ли, точно в това е смисълът на целия филм. Това е част от метафората. Филмът няма финал. По-точно няма един финал — тук имаме в наличност сто копия със сто различни финала. Тъкмо това е направило филма толкова успешен. Ако отидете и гледате един филм два пъти, ще знаете, че краят е един и същ. Но не и при този. Почти всяко копие е било различно. Е различно. Никой никога не е разбрал как са го направили така. Откъде Фъджпакър е намерил време.