— А Силвето къде ще я оставим? — неочаквано каза Боян. — Извинявай, моето момиче, съвсем те забравихме!
— Аз… — смутолеви Силвето — Аз…
— Отсреща има трамвайна спирка — намеси се крушовидната глава. — Можете да слезете на ъгъла, да не ви разкарваме.
— Не, не! — извика Силвето. — Аз отивам по-нататък… Аз трябва да отида по-нататък…
— Накъде си? — попита Боян.
— Ами… — поколеба се тя. — Нататък…
— Ние на следващия светофар завиваме наляво и там вече ще паркираме, където намерим.
— Там ми е най-удобно — възкликна Силвето. — Как пък позна, че там ми е най-удобно?
Боян намали скоростта и се огледа за свободно място между плътно наредените една зад друга коли. Крушовидната глава зарея безучастен поглед към улицата.
— Нещо взех да огладнявам — плахо наруши Силвето възцарилото се мълчание.
— Тук е ужас — отбеляза Боян.
— Аз сега… да взема да…
— Качи я на тротоара — посъветва го крушовидната глава. — Ей там, до контейнера за боклук.
Боян паркира и заключи колата.
— Всичко хубаво — пожела на Силвето крушовидната глава.
— Аз… всъщност — запъна се тя, — нямам кой знае каква работа сега…
Боян с нищо не показа, че е чул думите й.
Силвето се наведе уж да оправи нещо по дънките си, все още не изгубила надежда, че ще я поканят с тях, но когато вдигна глава Боян и крушовидната глава вече се отдалечаваха по улицата. Тя им тегли няколко майни и си тръгна. Не си заслужаваше да си разваля настроението за глупости. И все пак й беше тъпо и не й се прибираше, но ония без да искат я бяха оставили на две пресечки от тях.
Завари камиона на Пепи пред входа, но майка й и баща й ги нямаше, сигурно бяха в магазина.
— Къде беше? — посрещна я в коридора Пепи. — Звъних ти в работата, ама си беше тръгнала… Изключила си мобилния…
Силвето зарови глава в рамото му, представи си колко хубаво щеше да бъде, ако сега не Пепи, а Боян я притискаше към себе си и се разрева колкото й глас държи.
— Трябва да ида до магазина — колебливо каза Пепи.
Ако сега по косата й се плъзгаше ръката на Боян, а не на Пепи, ако устните не на Пепи, а на Боян се докосваха до шията й, Силвето щеше да почувства как тялото й се изпъва като струна, щяха да я прободат хиляди сладки мънички иглички и щеше да й бъде чудесно, прекрасно, възхитително.
— Ако знаех, че толкова ще те разтроя…
От думите на Пепи й стана гадно, но той прокара длан по бузата й и Силвето, отмаляла се отпусна в ръцете му, защото заедно с мечтата й за Боян при нея се бе върнала и тръпката. Тя затвори очи, стисна клепки, за да не пусне образа на Боян да избяга и задъхана от нетърпение да изживее докрай любовта си с него, макар и чрез Пепи, тихо промълви:
— Ела… По-бързо, докато не се е прибрал някой…
Тя вдигна лице към него и макар че нямаше намерение да прави това, устните й полека, бавно и нежно докоснаха неговите.
— Никога не си била толкова нежна с мен — прошепна в ухото й Пепи. — Благодаря ти!