През вратата на зала „Заминаващи“ излизаше „куче“. Безопасен и интелигентен на вид мъж на средна възраст. Пастухов беше свикнал да вижда такива, но това не беше просто „куче“, а онзи същият… от ВДНХ… от далечното минало… Сега не изглеждаше пиян, по-скоро — малко махмурлия…
Пастухов се извърна и бавно се наведе за запалката. Мъжът с очи на куче пазач мина покрай него, без да му обърне никакво внимание.
— Пи ли снощи? — попита Бисат със съчувствие.
— Кой? — измънка Пастухов. — А… не, просто запалката е хлъзгава…
— Ръцете ти треперят и целият си пребледнял — отбеляза партньорът му.
Пастухов най-накрая му даде огънче и с крайчеца на окото си видя как мъжът отива към паркинга. Извади цигара и си я запали сам — без да дочака Бисат.
— Странен си нещо… — рече Бисат.
— Да, подпийнах снощи — промърмори Пастухов. Погледна отново към сградата на летището.
Сега оттам излизаше „вълк“. С уверен хищнически поглед и твърда походка. Пастухов се извърна.
— Трябва да ядеш хаш4 сутрин — рече наставнически Бисат. — Само че истински хаш, от нашия. Арменският е отрова!
— Абсолютно еднакви са — отговори Пастухов, както обикновено.
Бисат се изплю презрително и поклати глава:
— Само на вид. А всъщност са напълно различни.
— Всъщност може и да са различни, но в действителност са еднакви — отговори Дима, гледайки подир „вълка“, който също тръгна към паркинга.
Бисат се обиди и млъкна.
Пастухов допуши цигарата с няколко дръпвания и отново погледна към вратата на летището.
Първата му реакция беше да се ядоса и даже да се възмути: „Какво, да не са си спретнали там купон?“.
После дойде страхът.
Този, който излезе през плъзгащите се врати и сега замислено се озърташе, не беше нито „куче“, нито „вълк“. Беше някакъв друг. Трети.
Такъв, който яде „вълци“ на закуска и „кучета“ на обяд. И си оставя най-вкусното за вечеря.
Пастухов кой знае защо го квалифицира като „тигър“. А на глас каза:
— Сви ме стомахът… отивам до клозета.
— Иди, аз ще попуша — отговори партньорът му, все още обидено.
Щеше да е странно Пастухов да вика Бисат със себе си в тоалетната. Нямаше време да му обяснява или да измисля нещо. Обърна се и бързо се отдалечи, оставяйки Искендеров на пътя на тигъра. „Какво ще му направи — просто ще мине покрай него и това е…“ — опитваше се сам да се успокои.
Обърна се чак на влизане в залата на летището.
Точно навреме, за да види как Бисат, небрежно козирувайки, спира „тигъра“. Партньорът му, разбира се, не ги различаваше, не ги усещаше — не беше имал в миналото такъв инцидент като Пастухов. Но сега дори той усети нещо с онази милиционерска интуиция, която понякога помага да извадиш от тълпата някой невзрачен човечец, който има пушкало в таен кобур или нож в джоба.
Пастухов осъзна, че наистина го е свил стомахът. И се шмугна в безопасната, шумна, изпълнена с хора и куфари вътрешност на летището.
Тъй като беше добър полицай, той се срамуваше. Но още повече се страхуваше.
Глава 1
— Относно сутрешното произшествие — Городецки ще доложи каква е ситуацията — каза Хесер, без да откъсва поглед от книжата.
Изправих се. Улових съчувствения поглед на Семьон. Започнах:
— Преди два часа изпратих за полета до Ню Йорк господин Уорнс. След като колегата ни премина през регистрацията и отиде да си купи водка от безмитния магазин…
— Вие какво, да не минахте с него след паспортната проверка, Городецки? — осведоми се Хесер, без да вдига поглед.
— Е, да.
— Защо?
— За да се уверя, че всичко с него ще е наред — изкашлях се аз. — Е, и да си купя това-онова от безмитния магазин…
— Какво именно?
— Две бутилки уиски.
— Какво… — Хесер откъсна поглед от масата.
— Шотландско. Едномалцово. „Гленливет“, дванайсетгодишно и „Гленморанжи“, осемнайсетгодишно… Но то е за подарък, аз лично смятам, че да се пие осемнайсетгодишно уиски е тежкарлък…
— От какъв зор? — изрева Хесер. — Що за… дребнави користни акции…