— Ах, негодница такава! — извика професорът и лекичко плесна кученцето по рунтавия хълбок.
— Да си вървим по-скоро, Ина! Вземете кофата.
Девойката бързо закрачи подир професора. В сгъстилия се здрач забелязах, че кучето цялото беше накачено с някави кутийки и пластинки.
Скоро Леонозов и спътниците му се изгубиха в гората и аз останах сам сред ливадата.
III
„Ще бъдат заменени от нещо по-интересно…“ — звучеше в ушите ми, когато, легнал в кревата си спомнях разговора с Леонозов. Чувствувах се дълбоко засегнат. Как той, ученият, не можа да оцени както подобава съвършената програмирана система с капацитет повече от един милион двойни единици! В продължение на две години под мое ръководство над нея се труди колектив от двадесет души. Виждате ли, на жабата трябвало да се издигне паметник, а електронната система „щяла да бъде сменена от нещо“! Как е възможно!
Ядосвах се, че не можах както подобаваше да отговоря на Леонозов.
„И коя е тази разревана Ина, която тичаше подир кученцето? — мислех си аз, спомняйки си с известна досада сцената на ливадата. — Сигурно е някаква лаборантка, медичка или биоложка. Правят опити с животни и за милионен път доказват, че те имат и сърце, и стомах, и бели дробове…“
Следобед, запален от желание да поспоря, тръгнах през ливадата към мястото, където вчера се бях разделил с Леонозов.
„Сега вече, ако го срещна, ще му кажа всичко, каквото мисля“ — реших аз, навлизайки навътре в гората. Настроението ми беше войнствено.
Внезапно пред мен се изпречи висока ограда и аз тръгнах по пътечката край нея. Скоро стигнах до порта, на която висеше стъклена табелка с надпис: „АН СССР. Лаборатория за биологично регулиране.“
„Аха, ето откъде са дошли!“ — помислих си и хванах дръжката на портичката. Беше заключена. Дълго никой не отговаряше на чукането ми, но после иззад храстите изскочи мъничко бяло къдраво кученце и екливо залая.
— Хайде стига, Белка, Жучка или как там те казват! — Отново заудрях аз по портичката.
Кученцето притича по-близо, заръмжа сърдито. Забелязах, че на нашийника му проблясваше малка метална кутийка.
„Види се, всички кучета тук тичат с неприкосновен запас от витамини!“ — помислих си с насмешка.
Иззад дърветата се показа жена с виолетов комбинезон.
— Кого търсите?
— Професор Леонозов.
— По каква работа?
— Негов познат съм. Трябва да си довършим с него вчерашния разговор.
— Влезте.
Жената се наведе над кученцето и заговори:
— Престани, Кумок, това е свой човек.
Помилва кученцето и то млъкна.
— Влезте — повтори жената.
— Но портичката е заключена!
— Сега вече е отключена — усмихна се тя, като продължаваше да милва кученцето.
— Но вие не сте я отключвали! — учудих се аз.
— Пак ви казвам: влезте, вратата е отключена.
За да докажа на жената, че не е права, натиснах с всичка сила портичката и за малко не се проснах на земята, защото тя без никакви усилия се отвори широко.
— Значи вие тук имате автоматизация… — измърморих смутено аз…
— При нас навсякъде е автоматизирано. Вървете направо по пътечката до белия павилион. Павел Павлович е там, в електростанцията.
Леонозов наистина беше там. Стоеше до високоволтов трансформатор, заобиколен от няколко сътрудници, и обясняваше:
— Дали има сигнали за регулиране, или ги няма, трансформаторът трябва да бъде блокиран в случай на претоварване.
— Но нали бяхме решили, че няма да въвеждаме никаква друга автоматика освен…
— Да, да, да — прекъсна Леонозов високия възслаб мъж. — Когато казвам — да се блокира, това съвсем не означава, че е нужно да се постави електромагнитно или електрическо реле. Вие можете да използувате дори дърво, например ето този бор. — Той посочи едно младо дръвче. — Нека регулатор на силата на тока бъде системата за влагоотделянето на който и да е клон.
— Системата за регулирането на влагоотделянето е свързана с Мирза — възрази му девойката. — Освен това влагоотделянето на растенията се регулира от непрекъснати сигнали, а не от импулси!
— Е, и какво от това? Нека регулирането на тока да се осъществява от независима система, а колкото до непрекъснатото регулиране, това дори… — Неочаквано погледът му се спря върху мен. — Ах, пак ли сте вие, младежо!
— Добър ден! — усмихнах се аз.
— Дойдохте да видите каква беда ни е сполетяла ли?
— Не знам какво ви се е случило.
— Другари, запознайте се — обърна се Леонозов към сътрудниците си, които стояха до него. — Този млад инженер е конструктор на електронни програмиращи системи.
Всички обърнаха глави към мен. Смутих се, вероятно защото не разбирах какво обсъждат, макар, естествено, всички думи да ми бяха познати.