Вие, млада читателко, също бихте харесали този млад колар. Но не бихте му подарили сърцето си, защото го пазите за някой учител по езда или производител на обувки с болен черен дроб, или за някой господин в Палм Бийч с костюм от сив туид — както се казва, нещо семпло, но богато. О, разбирам ги аз тези неща. И затова се радвам, че младият колар се пада на Силия, а не на вас.
Момчето беше стройно и високо и толкова сигурно и непринудено в движенията си, колкото и красавецът от рекламите в седмичните списания, който демонстрира най-новия вид презрамки. На русата си, къдрокоса глава носеше сиво колоездачно кепе, килнато чак на тила, а на загорялото му лице вечно грееше усмивка — освен когато проповядваше на конете доктрината за вечните мъки. Той мяташе от колата разните деликатеси по такъв начин, сякаш това бяха картофи за евтините общежития, а когато вземеше в ръцете камшика, човек неминуемо си спомняше за Такит, който със същата ловкост владее шпагата.
Доставчиците вкарваха стоката през страничната врата откъм задната част на къщата. Младият колар идваше в десет часа сутрин. Три дни поред Силия го издебваше кога ще дойде и всеки път се възхищаваше от равнодушния и дори презрителен начин, по който той хвърляше на земята най-отбраните дарове на Помона, Церера и консервните фабрики. После тя сподели тайната си с Анет.
За да бъдем по-точни — с Анет Макоркъл, втората камериерка у Спрагинз, която заслужава отделен абзац. Анет поглъщаше огромни количества любовни романи, които вземаше от една безплатна обществена библиотека (построена от един от най-големите халифи в този бранш). Тя беше душеприказчица и вярна дружка на Силия, което леля Хенриета, бъдете сигурни, дори не подозираше.
— Ах, канарчето ми! — възкликна Анет. — Ама че положение — също като на театър! Вие, наследница на милиони, и да се влюбите в него от пръв поглед. Вярно, той е много симпатично момче и дори не прилича на колар. Не е занесия, каквито са повечето бакалски помощници. Не ми обръща никакво впечатление.
— Но на мен ще обърне — каза Силия.
— Парата… — започна Анет, пускайки отдавна познатото жило на женския пол.
— Е, ти не си чак такава красавица — усмихна се широко Силия със своята обезоръжаваща усмивка. — А и аз не съм. Но красива или грозна, той ще гледа мен, а не парите ми, защото няма да знае, че ги имам. Така е по-добре. Услужи ми сега с едно боне и престилка, Анет.
— Ах, захарчето ми! — възкликна Анет. — Разбрах всичко. Ах, чудесно! Също като в „Люрлин Нескопосната“ или „Злополучията на копчаря“. Бас държа, че той ще излезе някой граф.
По протежение на задната част на къщата минаваше дълъг, остъклен от едната страна коридор (или „колонада“, както претенциозно обичат да се изразяват на юг). По този коридор всеки ден минаваше младият колар, за да предаде поръчаните продукти. Една сутрин той срещна на пътя си момиче с грейнали очи, бледо лице и голяма усмихната уста. Момичето беше с боне и престилка. Но тъй като коларят беше натоварен с една кошница ранна маруля и домати „Великан“, с три връзки аспержи и шест буркана първокачествени маслини, той не можа да й обърне внимание.
Но на връщане той я настигна в коридора и я чу да свири „Рибарски танц“ така пронизително и чисто, че всички флейти-пиколо биха се развинтили от срам и биха се прибрали в калъфите си.
Момчето се спря и бутна кепето си толкова назад, че то остана да се крепи на задното копче на яката на ризата му.
— Браво, малката! — възкликна той.
— Казвам се Силия, ако нямате нищо против — отвърна свирчовката и го ослепи с една от най-широките си усмивки.
— Приятно ми е. Томас Маклауд. Къде работите в тази къща?
— Аз съм… втора камериерка, грижа се за гостната.
— А знаете ли „Каскадите“?
— Не — отвърна Силия. — Ние нямаме много познати. Забогатяхме прекалено бързо… искам да кажа, господин Спрагинз забогатя.
— Нищо, аз ще ви запозная. Това е стратспей, шотландски танц, първи братовчед на моряшкия танц.
Ако със своето свирене Силия би могла да извади от строя всички пиколи, изкуството на Томас Маклауд би накарало и най-голямата флейта да се почувствува като окарина. Та той беше същински фагот. Когато той свърши, Силия беше готова да скочи в колата му и да пътува с него чак до онзи последен бряг, гдето старият Харон държи своя сал.
— Утре ще бъда тук към десет и петнайсет — каза Томас. — Ще донеса спанак и сода за пране.