— Пълна лудост — изръмжа Сюан. — Какво може да свързва едно осемгодишно момче с такъв безсърдечен риболъв като Лан?
— Късметът. Дирик бе преживял едно падане, което е можело да го убие, а всички твърдят, че Лан е човекът с най-голям късмет между живите, иначе Погибелта е щяла да го убие отдавна. Тук има някакъв модел, но този модел ми изглежда безумен. Навярно дори твоят ковач се вписва в него. И Джоузеф Наджима в Канлуум, знам ли. Той също беше с късмет. Разгадай ми го, ако можеш. Смятам, че е важно, но не мога да разбера защо.
Сюан закрачи из стаята; подритваше полите си, потриваше брадичката си и мърмореше за „мъже с късмет“ и „ковачът изведнъж се издигнал“, и разни други неща, които Моарейн не можа да схване. Изведнъж се закова на място и каза:
— Тя изобщо не се е доближавала до Раиен, Моарейн. Черната Аджа знае, че Дракона е прероден, но не знаят кога, проклетниците! Може би Тамра все пак е успяла да го затаи, а може да са били твърде груби и да е умряла, преди да го изтръгнат от устата й. Това трябва да е! — Възбудата й премина в ужас. — Светлина! Те убиват всяко момче или мъж, който би могъл да се окаже способен да прелива! О, да ме изгори дано, хиляди може да загинат, Моарейн. Десетки хиляди!
Изглеждаше ужасно логично. Мъжете, способни да преливат, рядко разбираха какво вършат, поне в началото. Отначало те просто създаваха впечатлението, че имат късмет. Събитията ги облагодетелстваха и, също като онзи ковач, те съвсем внезапно се издигаха до високо положение. Сюан беше права. Черните сестри бяха започнали масово клане.
— Но не знаят, че трябва да търсят бебе — каза Моарейн. Толкова твърда, колкото трябваше да бъде. — Едно невръстно дете няма да покаже никакви признаци. Разполагаме с повече време, отколкото мислехме. Не толкова, че да се отпуснем обаче. Всяка Сестра може да е Черна. Според мен Кацуан е такава. Знаят, че и други търсят. Ако някоя от търсачките на Тамра намери детето и те го намерят с нея, или ако решат да разпитат някоя от тях, вместо да я убият при първата възможност… — Сюан я беше зяпнала. — Задачата все още стои пред нас — заяви Моарейн.
— Знам — бавно отвърна Сюан. — Просто изобщо не мислех, че… Какво пък, има ли работа, мяташ мрежата или кормиш рибата. — Но в гласа й липсваше обичайната сила. — Можем да тръгнем за Арафел още преди пладне.
— Ти се връщаш в Кулата — заяви Моарейн. Заедно нямаше да търсят по-бързо, отколкото можеха сами, а след като трябваше да се разделят, какво по-добро място можеше да се намери за Сюан, освен да работи за Цеталия Деларме и да вижда донесенията на всички очи и уши на Синята Аджа? Докато Моарейн търсеше момчето, Сюан щеше да може да научава какво става във всяка страна, а след като знаеше какво да търси, щеше да забелязва всяка следа от Черната Аджа или Преродения Дракон. Сюан наистина можеше да разбере здравата логика, когато й я изтъкнеш, въпреки че този път й струваше известно усилие, а когато най-сетне се съгласи, само дето не захленчи.
— Цеталия ще ме използва за кълчища за запушване на пробойни, затова че избягах, без да се обадя — заръмжа тя. — Огън да ме гори! Ще ме върже на простора за сушене в Кулата! Пак добре, ако не заповяда да ме набият с брезови пръчки! Моарейн, от тази политика можеш едно ведро с пот да напълниш посред зима! Мразя я! — Но вече ровеше из раклите да види какво да си вземе за пътя към Тар Валон. — Предполагам, че си предупредила онзи тип, Лан. Според мен го заслужава все пак, не че много ще му помогне. Чух, че е отпрашил преди един час, за Погибелта тръгнал, а ако това не го убие… Къде хукна?
— Не съм си свършила работата с този човек — отвърна й през рамо Моарейн. Беше взела решение за него още първия път, когато го видя, стига да не се окажеше Мраколюбец. И твърдо смяташе да го изпълни.
В конюшнята, където държаха Стрела, няколкото сребърни корони, подхвърлени като петаци, помогнаха кобилата да бъде оседлана и приготвена за път едва ли не още докато монетите хвърчаха във въздуха, и тя се метна на гърба й, без да си прави труда да дърпа полата над оголените си над коленете крака. Заби пети в хълбоците й, изхвърча на галоп от Айездайшар и бясно препусна през града. Хората отскачаха от пътя й, а веднъж тя накара Стрела направо да прескочи някаква талига. Усещаше вълната от ревове и размаханите юмруци зад гърба си.
По пътя на север от града забавяше само колкото да попита насрещните фургонджии дали са видели един малкиер на дорест жребец и изпита не малко облекчение първия път, когато й отвърнаха „да“. Можеше да е тръгнал в петдесет различни посоки след минаването по моста над рова. А и с един час преднина… Щеше да го настигне, дори да се наложеше да го последва в Погибелта!