— Малкиер ли? — Един търговец с тъмно палто я изгледа слисано. — Ми то, охранниците ми казаха, че имало един горе. Опасни типове са тия малкиери. — Извъртя се на седалката на фургона и посочи един тревист хълм встрани от пътя. На билото ясно се виждаха два коня, единият товарен, а вятърът полюшваше тънкия дим на огъня.
Лан едва вдигна глава, когато тя спря Стрела и слезе на земята. Беше коленичил до останките от огъня и разравяше пепелта с дълга клонка. Странно, във въздуха се долавяше миризма на изгоряла коса.
— Надявах се, че си приключила с мен — отрони той.
— Все още не — каза тя. — Бъдещето си ли изгаряш? Мисля, че много хора ще се наскърбят, когато загинеш в Погибелта.
— Миналото изгарям — промълви той и се изправи. — Спомени изгарям. Държава. Златният жерав няма повече да се вее. — Понечи да срита пръст върху пепелта, но се поколеба, наведе се, гребна с шепи от влажната пръст и я посипа почти като в ритуал. — Никой няма да скърби за мен, когато умра, защото онези, които щяха да скърбят, вече са мъртви. А и всички умират.
— Само глупавите избират да умрат преди да трябва. Искам да бъдеш моят Стражник, Лан Мандрагоран.
Той я зяпна, без да мигне, след което поклати глава.
— Трябваше да се сетя, че ще е това. Война имам да водя, Айез Седай, и нямам никакво желание да ти помагам в плетенето на паяжините на Бялата кула. Друг си намери.
— Аз водя същата война като теб. Срещу Сянката. Мириън беше Черна Аджа. — И му каза всичко, от Прорицанието на Гитара в присъствието на Амирлинския трон и две Посветени, по онова, което бяха разбрали двете със Сюан, за смъртта на търсачките на Тамра, всичко до трошица. За пред друг, повечето щеше да премълчи, но малко тайни имаше между Стражника и Айез Седай. За пред друг, можеше да го смекчи, ала не вярваше, че скрити врагове го плашат, дори да са Айез Седай. — Ти каза, че си изгорил миналото. Нека миналото остане в своята пепел. Това е същата война, Лан. Най-важната битка в тази война тепърва предстои. И този път ти можеш да я спечелиш.
Той дълго мълча, взрян на север, към Погибелта. Не знаеше какво ще направи, ако й откаже. Беше му казала повече, отколкото трябваше да знае един мъж, освен ако не е обвързан за Стражник.
Изведнъж той се обърна, мечът блесна в ръката му и за миг тя си помисли, че е решил да я нападне. Но вместо това той се смъкна на колене и мечът полегна върху дланите му.
— Кълна се в майчиното си име, ще го извадя от ножницата, щом заповядаш, и ще го прибера, щом заповядаш. Кълна се в майчиното си име, ще дойда, щом кажеш: „Ела“, и ще тръгна, щом кажеш: „Тръгни“. — Целуна стоманата и я погледна с очакване. Беше на колене, но пред него и крал на трон щеше да изглежда жалък. Е, тя щеше да го научи на малко унижение, заради самия него. И заради едно горско езерце.
— Остава още малко — каза тя и положи ръце на главата му.
Сплитът на Дух беше един от най-сложните, известни на Айез Седай. Затъка се около него, утаи се в него и се стопи. И тя вече го усещаше, така, както Айез Седай усещат своите Стражници. Всичките му чувства бяха стегнати на възелче в тила й, стоманена твърдост и решимост, остри като меча. Усещаше приглушената болка от стари рани, стъпкана и пренебрегната. Можеше да черпи от силата му при нужда, да го намира, колкото и далече да е. Бяха свързани.
Той плавно се надигна, прибра меча в ножницата и я изгледа.
— Онези, които не бяха там, я нарекоха Битката за Блестящите стени. Онези, които бяха, я наричат Кървавия сняг. Нищо повече. Знаят, че беше битка. В утрото на първия ден водех близо петстотин мъже. Кандорци, салдейци, доманци. До вечерта на третия ден половината бяха мъртви или ранени. Ако бях направил друг избор, някои от тези мъртви щяха да са живи. А други — да умрат в домовете си. Във война човек казва молитва за мъртвите и продължава напред, защото винаги има нова битка отвъд хоризонта. Кажи молитва за мъртвите, Моарейн Седай, и да тръгваме.
Стъписана, тя едва не зяпна. Беше забравила, че връзките са двупосочни. Той също знаеше чувствата й и явно можеше да долови нейните далеч по-добре, отколкото тя — неговите. След миг кимна, макар да не знаеше колко молитви ще трябват, за да прояснят ума й.
Хванал юздите на Стрела, той попита:
— Накъде ще тръгнем най-напред?
— Назад, към Чачин — призна тя. — А после Арафел и… — Толкова малко лесни за намиране имена оставаха. — Целият свят, ако потрябва. Или печелим тази битка, или светът загива.
Стреме до стреме, рамо до рамо слязоха от хълма и завиха на юг. Небето зад тях прогърмя и стана черно — поредната буря, дошла от Погибелта.