Навярно щеше да измисли начин да го отклони, но самата Моарейн се отдаде на удоволствието от ездата през града. Дори на Посветените не им позволяваха всеки ден да излизат извън терена на Кулата, в края на краищата, а Тар Валон беше най-големият град, най-величественият град в познатия свят. Сигурно и в целия свят. Островът беше дълъг близо десет мили и като се изключеха обществените паркове и частните градини — и Огиерската дъбрава, разбира се — градът покриваше всяка стъпка от тях.
Улиците, по които яздеха, бяха широки и дълги, почистени от снега и всички сякаш бяха пълни и препълнени с хора, най-вече пешеходци, въпреки че през тълпата се промушваха носилки и паланкини. В това гъсто човешко гъмжило беше по-лесно да вървиш пеш, отколкото да яздиш, и само най-гордите и най-упоритите бяха на коне — тайренска благородничка с вдървен врат и висока дантелена яка, с антуража й от слуги и охрана, няколко кандорски търговци с мрачни погледи и със сребърни вериги през гърдите, няколко групички пъстро облечени мурандийски контета със завити нагоре мустаци, чието място трябваше да е навън, при боевете. „Или пък тези, които ги чака дълъг път“, добави тя наум при поредното си напразно усилие да покрие краката си и се намръщи на салдееца с дръпнатите очи, търговец или занаятчия някакъв, с грубо вълнено палто, който ги оглеждаше разнежено и доста неприкрито. Светлина! Мъжете като че ли никога не можеха да разберат, или не ги интересуваше, кога една жена иска да я гледат и кога — не. Тъй или иначе, Стелер и войниците му успяха да им отворят пътя напред — никой не искаше да се пречка на пътя на осем въоръжени гвардейци на Кулата. Да, това им правеше път през тълпата. Съмняваше се, че някой из тълпата ще знае, че една обшита със седемте цвята бяла рокля означава посветена на Бялата кула. Хората, които идваха в Тар Валон, стояха настрана от Кулата, освен ако нямаха работа там.
Сред тази тълпа като че ли имаше представители на всички страни. „Светът идва в Тар Валон“, гласеше поговорката. Тарабонци от далечния запад, с була, които покриваха лицата им до очите и достатъчно прозрачни, за да се виждат под тях дебелите им мустаци, търкаха рамо с моряци, облечени в кожени елеци и боси дори и в този студ, от речните кораби, порещи Еринин. Мъж от Граничните земи в плетена ризница мина покрай тях, подкарал в обратната посока — шиенарец с каменно лице, с увенчания му с полумесец шлем, увиснал от седлото, и с обръсната глава, освен кичура на темето. Явно беше някой пратеник, тръгнал за Кулата, и Моарейн за миг си помисли дали да не го спре. Но той нямаше да разкрие посланието си на нея, пък и щеше да й се наложи да си пробива път през стражите на Стелер. Светлина, колко мразеше да не знае нещо!
Мяркаха се облечени в тъмни дрехи кайриенци — човек можеше да ги отличи лесно, защото бяха по-ниски и по-светлолики от почти всички останали; мъже от Алтара в тежко извезани палта, жени от Алтара, стиснали наметалата си, яркочервени, зелени или жълти, да закрият голото под роклите им с дълбоките деколтета от ледения въздух, и скромно облечени андорци, които крачеха така, сякаш не знаеха къде точно отиват, но се канеха да стигнат там колкото може по-скоро. Андорците винаги се съсредоточаваха само върху едно нещо; упорити хора бяха и горди, и им липсваше въображение. Няколко доманки с натруфени наметала — търговки, несъмнено, повечето домански жени, които се виждаха извън страната им, бяха такива — си купуваха топли месеници от количката на баничаря, а близо до тях някакъв арафелец с палто с нашарени с червени ивици ръкави, с черна коса, поклащаща се на гърба му на две плитки, украсени със сребърни звънчета, ръкомахаше и спореше за нещо с дебел иллианец, който, изглежда, се интересуваше повече как да загърне телесата си в ярко извезания си плащ. Зърна дори някакъв тип с кожа черна като въглен, който можеше да е от Морския народ, макар че някои тайренци бяха също толкова черни. Ръцете му бяха скрити под опърпаното наметало, докато ситнеше из тълпата, тъй че не можа да види дали са татуирани.
При толкова много хора се вдигаше глъч дори само от обикновеното говорене, но към него се добавяше шумът от фургони и коли, скърцането на зле смазаните оси, тропотът на копитата и стърженето на обшитите със стомана колелета по каменната настилка. Коларите и водачите на фургони викаха на хората да им отворят път и те го правеха с неохота, улични търговци подвикваха — хвалеха панделките, иглениците, печените си ядки и още десетки неща на количките и подносите си. Напук на студа, жонгльори и акробати играеха за пари по уличните кръстовища, мъже и жени с шапки, поставени пред тях за дребни монети, свиреха на флейти, на гайди или на лютни, дюкянджии стояха пред отворените си дюкяни и хвалеха на висок глас колко много по-добра е тяхната стока от тази на другите. Улични чистачи с метли, гребла и колички зачистваха онова, което оставяха конете, и всякакъв друг боклук също така, като подвикваха: