Когато копитата на конете заотекваха по моста, Моарейн усети как дъхът й секна. Мостовете сами по себе си представляваха чудеса, построени с помощта на Силата, като каменна дантела, извисила се в дъга на близо миля до здравата суша отвъд блатистия речен бряг, без никаква опора по цялото това протежение и достатъчно високи по средата, за да може отдолу да премине и най-големият речен кораб. Не това я стъписа обаче, а че беше извън града. Сестрите набиваха много дълбоко в главата на всяка новачка, че само едното стъпване на мостовете представлява опит за бягство, най-тежкото престъпление, което можеше да извърши една новачка, след убийството. Същото важеше и за Посветените — просто на тях не беше нужно да им се напомня. А тя беше извън града, толкова свободна, колкото ако вече носеше шала. Огледа войниците около себе си. Е, почти толкова свободна.
На най-високото място на моста, на петдесет разкрача над реката, Стелер изведнъж дръпна юздите. Луд ли беше да спира пред гледката с издигащата се в далечината Драконова планина, с прекършения й връх, от който струеше лента черен дим? В еуфорията си тя беше забравила за студа, но силният вятър откъм Алиндрелската Еринин, който я сряза през наметалото, набързо й го припомни. На този вятър миризмата на изгоряло дърво като че ли беше особено силна. Осъзна, че тръбите са спрели да свирят. Мълчанието им й се стори някак злокобно, също както зовът им преди това.
После видя групата конници в подножието на моста, вторачени към градските стени. Това, че тръбите са млъкнали, вече не й се струваше толкова обезпокоително. Лъскавите брони и шлемове на ездачите блестяха като сребро и всички бяха с дълги бели плащове, проснати върху задниците на конете. Прегръщането на Извора я изпълни с живот и радост, но по-важното за момента беше, че изостри зрението й. Точно както бе подозирала, на лявата гръд на всеки от тези плащове беше извезано огнено златно слънце. Чеда на Светлината. И смееха да блокират движението по един от мостовете на Тар Валон? Е, бяха само двете със Сюан и стражите, но принципът си оставаше. Фактът, че са двете със Сюан и Гвардията на Кулата, само правеше нещата още по-лоши. Правеше ги непоносими.
— Знаменосец Стелер — заяви тя високо, — на Бели плащове не може да се позволи да си въобразяват, че могат да унизят посветени на Кулата. Нито гвардейци на Кулата. Продължаваме напред. — Глупакът дори не я погледна, взрян замислено в Белите плащове. Може би ако го чукнеше леко по главата с едно тънко поточе Въздух…
— Моарейн! — Шепотът на Сюан беше тих, но и доста рязък.
Тя погледна с изненада приятелката си. Сюан се беше навъсила. Как разбра? Та тя дори не бе започнала да заплита! Все пак Сюан беше права. Някои неща просто не бяха разрешени. Моарейн гузно пусна сайдар и цялата радостна възбуда се изцеди от съществото й. Потръпна и се загърна по-плътно в наметалото. Сякаш щеше да помогне нещо.
Най-сетне Белите плащове обърнаха и поеха обратно към селото. Алиндер беше голямо село, всъщност цяло градче, с тухлени къщи на по два и дори на три етажа, покрити със сини плочи, доколкото можеше да се види през снега, със своите си ханове, дюкяни и пазари. Бялата снежна пелена му придаваше чистота и покой. Белите плащове изчезнаха задълго. Чак когато отново се появиха в теснината между две постройки, на някаква улица, водеща на север, Стелер подкара коня си. Ръката му в металната ръкавица се отпусна на дръжката на меча, а главата му непрестанно се въртеше наляво-надясно — той оглеждаше улиците отпред, докато минаваха последната отсечка от моста. Където се появеше група Бели плащове, можеше да се появи и друга. Моарейн изведнъж се почувства много благодарна за присъствието на Стелер и хората му. Една кама едва ли щеше да помогне много срещу стрелата на Бял плащ. Нито една от подготовките й всъщност нямаше да свърши много работа.