Очите на Моарейн често пробягваха към жените, които виждаше да обикалят наоколо с наедрели кореми. Някои се спираха да погледнат към масата, сякаш си мислеха кога ли ще им дойде ред и те да застанат на опашката. Някоя от тях можеше да се окаже майката на Преродения Дракон, най-малкото ако решеше по някаква причина да иде да роди точно на Драконова планина. Единствените две бебчета, родили се днес, след Прорицателството на Гитара, бяха момичета, и като всички други новородени, се бяха родили в границите на една миля около лагера. Друга някоя Посветена щеше да намери момченцето, без да знае какво е намерила. Тя самата вероятно нямаше да чуе за това с години. Светлина, това не беше честно. Тя знаеше, но какво от това?
Някъде към обед Моарейн вдигна глава и видя пред себе си слаба млада жена в тъмни вълнени дрехи, с увито в одеяло в прегръдката й дете.
— Сюза Вин, Айез Седай — промълви хрисимо жената. — Това съм аз. А това е моя Кирил — добави тя и погали момченцето по главичката.
Моарейн можеше и да няма опит с бебета, но можеше да различи половингодишно дете от новородено. Но докато отваряше уста да каже на жената да не се опитва да я прави на глупава, Сюан за миг я докосна по ръката. Това бе всичко — Сюан изобщо не спря да разпитва жената, чието име записваше — ала накара Моарейн да погледне още веднъж, от друг ъгъл. Сюза Вин не беше слаба, по-скоро беше измършавяла, с дълбоки сенки под очите и с окаяна външност. Роклята и наметалото й бяха изтъркани и с много кръпки. Грижливо закърпени, но на места кръпките бяха повече от първоначалната тъкан.
— Бащиното име? — попита Моарейн. Това дете беше прекалено голямо, и толкова. Само че…
— Джак, Айез Седай. Джак Вин. Той… — Сълзите закапаха от хлътналите й очи. — Джак умря още преди да е започнал боят. Подхлъзна се на снега и си счупи главата в един камък. Не е честно, да дойде чак дотук и да умре от едно подхлъзване в снега. — Бебето закашля дълбоко и Сюза се наведе над него притеснена.
Моарейн не беше сигурна дали бе заради кашлицата на детето, или заради сълзите, или заради умрелия мъж, но записа името на жената особено грижливо. Кулата можеше да си позволи сто златни корони за жена и дете, които можеха да умрат без малко помощ. Вярно, детето изглеждаше пълничко, но Сюза явно гладуваше. А Мери а’Конлин се канеше да сложи парите си в рамка. Единственото, което можеше да направи, бе да се въздържи да пита на кого е служил Джак Вин. Който и да беше господарят му, не трябваше да оставя нещата да стигнат чак дотук! Знатната кръв носеше толкова отговорности, колкото и права! И повече, както бяха учили самата нея. Отгоре на всичко, къде бяха приятелите на тази жена? Мурандийци!
— Светлината дано ви благослови, Айез Седай. — Сюза се опита да преглътне новите сълзи, но не успя. Не хлипаше; сълзите просто се лееха по бузите й. — Светлината да свети вечно над вас.
— Да, да — отвърна вежливо Моарейн. — Имате ли Четяща в този лагер? — Не, мурандийците имаха някакво друго име за жените, познаващи билки и лекове. Но какво беше? Верин Седай им беше чела лекция по темата в първата година, когато двете със Сюан станаха Посветени. — Мъдрост? Мъдра жена? — След като Сюза кимна, тя извади кесийката си от чантичката на колана и сложи един сребърен петак в свободната ръка на жената. — Заведи си детето при нея.
Това предизвика още плач и благодарности, а и опит да й целунат ръката, който тя едва избегна. Светлина, Сюза не й беше крепостна все пак. Едва ли беше прилично.
— С парите, които ще получи — прошепна Сюан, след като Сюза най-сетне си тръгна, — Мъдрата жена можеше да й помогне на кредит. — Не отмести очи от това, което пишеше с изрядния си почерк, но Моарейн долови неодобрението, изписано на лицето й. Сюан много пестеше малкото пари, с които разполагаше.
Моарейн въздъхна — стореното — сторено, — след което въздъхна отново, щом забеляза как си зашепнаха жените по двете опашки. Слухът, че едната „Айез Седай“ е приела детето на Сюза Вин, се разпростираше като див пожар в суха трева и скоро тя видя още жени да притичват към края на опашката; една дори водеше детето си за ръка.
— Моя Данилчо, линее ми нещо напоследък, Айез Седай — рече жената с кръглото лице пред нея с обнадеждена усмивка. И с алчен блясък в светлите си очи. Бебенцето, сгушено в ръцете й, гукаше и се кикотеше щастливо. — Жалко, че не мога да си позволя да навестя Мъдрата жена. — А сивата й вълнена рокля изглеждаше почти нова.
Моарейн кипна и този път не се опита да го прикрие.