Не толкова самата поява на Сестри накара стомаха на Моарейн да се свие — а това, че веднага позна кои са тези двете. Мейлин Арганя, с нейната сребристосива коса и издадена брадичка, беше една от най-уважаваните жени в Кулата. Казваха, че никоя не може да каже нещо лошо за Мейлин. Самата тя изобщо нямаше да стъписа Моарейн. Другата обаче беше Елайда а’Ройхан. Светлина, какво търсеше тя тук? Елайда беше станала съветничка на кралицата на Андор преди близо три години. Вярно, връщаше се в Кулата от време на време, за да обсъди с Амирлин текущите събития в Андор, но Сюан и Моарейн винаги научаваха за пристигането й — при това много бързо, за тяхно съжаление.
Поднесоха реверансите си веднага щом Сестрите се приближиха, и Сюан почти избухна:
— Имаме разрешение да сме тук. — Дори Мейлин щеше да се притесни, ако започнеше да ги гълчи, само за да разбере, че няма причина. Елайда щеше да кипне; тя не понасяше да изглежда глупаво. — Амирлинския трон ни заповяда…
— Знаем — кротко я прекъсна Мейлин. — Както се разпространява слухът, подозирам, че вече и котките в Селейсин го знаят. — По тона й не можеше да се разбере дали е съгласна с решението на Тамра. Гладкото лице на Мейлин никога не показваше и намек за чувство. Смайващо сините й очи побираха ведрост, както чаша побира вода. С облечената си в тъмна ръкавица ръка тя грижливо намести разцепените си сини поли, така нашарени с бяло, че приличаше повече на бяло, нашарено със синьо. Беше една от сравнително малкото Бели, които си имаха Стражник; загърнати във вечните си разсъждения над въпросите на логиката и философията, повечето от тях не намираха това за нужно. Моарейн съжали, че не слезе от коня си — той беше висок, а и самата тя бе по-висока от повечето мъже. От повечето кайриенски мъже, най-малкото. Вратът можеше да я заболи, докато я гледа в седлото.
— Изненадани сте, че виждате мен ли? — каза Елайда и ги изгледа от сивата си тънкокрака кобила. Роклята й от брокат не беше в убито червено или бледочервено, а във възможно най-яркото червено, сякаш крещеше на целия свят името на Аджата й. Наметалото й, обшито с черна кожа, беше абсолютно в същия оттенък. Цвят като за калайджийски фургон, помисли си Моарейн. Елайда се усмихваше, но от това лицето й не ставаше по-малко строго. Можеше да мине за красавица, ако не беше това. Всичко в нея беше строго и сурово. — Стигнах до Тар Валон малко преди айилците и оттогава бях заета, но не бойте се, ще ви навестя двете.
Допреди малко Моарейн си мислеше, че сърцето й не може да се смъкне по-надолу, но явно беше сбъркала. Трудно й беше да не изстене отчаяно.
Мейлин въздъхна.
— Твърде много внимание обръщаш на тези момиченца, Елайда. Ще надскочат себе си, ако почнат да си въобразяват, че са любимите ти паленца. Може вече и да са почнали.
Моарейн се спогледа слисано със Сюан. Паленца? Кози, заделени за лъвовете може би, но никога паленца.
Откакто бе спечелила шала, Елайда не беше отстъпвала на никоя освен на Амирлинския трон или Заседателка, доколкото беше виждала Моарейн, но ето, че този път сведе глава и промърмори:
— Както кажеш, Мейлин. Но ми се струва, че е възможно да бъдат изпитани преди края на тази година. Очаквам го, и очаквам също така да минат лесно. Нищо по-малко няма да приема и от двете. — Дори в това липсваше обичайната напрегнатост. Обикновено Елайда изглеждаше напрегната като настървен бик. Обикновено налиташе с рогата напред на всяка, която излезеше на пътя й.
Бялата Сестра само сви леко рамене, сякаш въпросът за нея беше твърде незначителен, за да каже нещо повече.
— Имате ли всичко, което ви трябва, Деца? Добре. Някои Деца са тръгнали много лошо подготвени, трябва да ви кажа. Колко имена ви остават да запишете тук?
— Около петдесет, Мейлин Седай — отвърна й Сюан. — Може би малко повече.
Мейлин погледна към слънцето. Беше започнало да се снишава на запад. Тъмните облаци, които бяха заплашили заранта със сняг, се придвижваха на юг, като оставяха след себе си чисто небе.