— В такъв случай пишете бързо. Знаете, че трябва да сте се върнали в Кулата преди да се стъмни.
— Във всички лагери ли е така? — попита Моарейн. — Човек би си помислил, че мъжете, тръгнали да водят война, ще мислят за това, а не за… — Млъкна и лицето й се изчерви.
— … да хвърлят хайвер като сребруши — прошепна без дъх Сюан. Моарейн едва го чу, но лицето й още повече се сгорещи. Защо изобщо зададе този въпрос, преди всичко?
— Кайриенци — въздъхна Мейлин. Прозвуча едва ли не… развеселено! Но продължи със сериозен тон: — Когато един мъж вярва, че може да умре, иска да остави нещо от себе си. Когато една жена вярва, че мъжът й може да умре, иска същото това нещо отчаяно. Резултатът е многото и много бебета, които се раждат при войни. Нелогично е, предвид трудностите, които идват, ако мъжът умре, или жената, но човешкото сърце рядко е логично.
Което обясняваше твърде много и накара Моарейн да се почувства все едно, че направо ще изгори. Имаше неща, които човек вършеше публично и говореше за тях, и неща, които правеше насаме и определено не говореше за тях. Опита се да се овладее с няколко умствени упражнения за самоконтрол. Беше реката, удържана от брега. Беше брегът, удържащ реката. Беше цветната пъпчица, отваряща се за слънцето. Никак не помагаше това, че Елайда гледаше и нея, и Сюан като скулптор, стиснал чука и длетото и зачуден кое парче от камъка да отчупи, за да му придаде желаната форма.
— Да, да, Андро — каза изведнъж Мейлин. — Тръгваме след малко. — Дори не се обърна към Стражника си, но той кимна, сякаш му бе отвърнала на зададен въпрос. Слаб и не по-висок от своята Айез Седай, той изглеждаше младолик. Докато не забележиш очите му.
Моарейн зяпна неволно, забравила за доскорошния си срам, и не заради немигащия поглед на Андро. Една Сестра и обвързания й Стражник можеха да усещат взаимно чувствата си и физическото си състояние и всеки от тях знаеше точно къде е другият, стига да бяха достатъчно близо, или най-малкото посоката, ако бяха много отдалечени, но това вече приличаше на четене на мисли. Твърдеше се, че някои Сестри можели да го правят. Имаше много неща, които не се учеха, докато не се сдобиеш с шала, в края на краищата. Например сплита за обвързване на Стражник.
Мейлин я гледаше право в очите.
— Не — тихо каза тя, — не мога да чета мислите му. — Мравки полазиха по темето на Моарейн, сякаш космите й настръхнаха. Трябваше да е вярно, щом го казваше Мейлин, но все пак… — След като дълго си имала Стражник, ще знаеш какво мисли той и той ще знае какво мислиш ти. Въпрос на тълкуване. — Елайда изсумтя, макар и тихо. Между Аджите единствено Червената отказваше да обвързва Стражници. Повечето Червени като че ли изобщо мразеха мъжете.
— Логично е — заговори Мейлин и ведрият й поглед се премести към другата Сестра — Червените да имат по-голяма нужда от Стражници от всички други, освен Зелените, а може би по-голяма и от Зелените. Но както и да е. Аджите си решават както намерят за добре. — Вдигна овързаните с пискюли юзди. — Ще ме придружиш ли, Елайда? Трябва да обходим колкото може повече Деца. Сигурна съм, че някои ще се разсеят и ще се забавят, ако не им се напомни. Запомнете, Деца: преди да се е стъмнило.
Моарейн очакваше Елайда да избухне по някакъв начин, да види поне блясък на гняв в очите й. Тази забележка за Стражниците беше почти нарушение на правилата за вежливост и интимност, властващи в живота на Сестрите, всички онези правила, определящи какво може да каже една Айез Седай или ли да попита Друга, и какво — не. Не бяха закони, по-скоро обичаи, по-силни и от закони, и всяка Посветена трябваше да ги знае наизуст. Ала за нейна изненада, Елайда обърна коня и последва Мейлин.
Загледана към двете Сестри, напускащи лагера с Андро по петите им, Сюан въздъхна облекчено.
— Боях се, че ще остане да ни контролира.
— Да — каза Моарейн. Нямаше нужда да се уточнява коя жена има предвид Сюан. Щеше да е точно според нрава на Елайда. Каквото и да правеха, не можеха да се отърват от изискванията й за съвършенство. — Но защо не остана?
Сюан нямаше отговор за това, пък и все едно, нямаха време да го обсъждат. След като двете явно бяха приключили с храната си, жените отново си заеха местата на опашките. А след посещението на Мейлин и Елайда, като че ли не бяха вече толкова сигурни, че двете са Айез Седай. Строгият поглед и твърдият глас вече не стигаха да усмирят възраженията. Сюан почна да вика, щом се наложеше, а това биваше често, и да заравя пръсти в косата си от безсилие. На три пъти на Моарейн й се наложи да ги заплаши, че изобщо ще престане да записва имена, докато всички жени с деца, които явно са твърде големи, не напуснат опашката. Сигурно щеше да се изкуси, ако поне някоя от тях приличаше на Сюза, но всички изглеждаха добре хранени и явно не по-бедни от останалите, просто бяха алчни.