Моарейн запита младия офицер какво да правят с писалищните дъсчици. Той я изгледа сърдито и каза:
— Оставете ги както са. Ще ги съберат. — И си тръгна толкова бързо, че плащът се развя зад гърба му.
— Защо е толкова сърдит? — зачуди се тя на глас. Стелер се озърна към гвардейците, повели животните към конюшнята, и отговори много тихо, за да не го чуят.
— Искаше да се бие с айилците.
— Все ми е едно дали този глупак е искал да става герой — каза рязко Сюан. Беше се навела към Моарейн и тя подозираше, че само ръката й около кръста й я държи права. — Искам да се умия с топла вода и да си легна. Хич не ме интересува вечерята.
— Звучи чудесно — издиша Моарейн. Освен частта с вечерята, впрочем. Струваше й се, че може да изяде цяла овца!
Сюан успя някак да тръгне сама, но накуцваше, стиснала зъби явно за да не застене. Не даде обаче на Моарейн да й вземе багажа. Сюан никога не се предаваше на болката. Никога не се предаваше на нищо. Когато стигнаха галерията на Посветените обаче, мислите им за топла вода изчезнаха. Чакаше ги Катрин.
— Тъкмо навреме — рече тя, увита в обшитото си с кожа наметало. — Мислех си, че ще измръзна до смърт, докато се върнете. — Имаше остро лице, гъста черна коса до кръста и отровен език. Обаче само с новачки и с други Посветени. С Айез Седай беше по-мека от памук: само угоднически усмивки. — Веднага в кабинета на Мириън, Моарейн.
— Че защо ще ни вика? — сопна се Сюан. — Още не е залязло слънцето.
— О, според теб Мириън винаги ми казва мотивите си, така ли, Сюан? И този път е само Моарейн, ти не си. Е, вече ви се каза, а аз искам да си изям вечерята и да си лягам. Утре ще трябва пак да го правим това ужасно нещо, от изгрев слънце. Никога не съм мислила, че ще ми се доще да си стоя вътре и да си уча, вместо да яздя навън.
След като Катрин се фръцна и си тръгна, Сюан се намръщи и каза:
— Някой ден ще се пореже на този остър език. Искаш ли да дойда с теб, Моарейн?
Едва ли можеше да иска нещо повече. Нищичко не беше направила напоследък, но едно повикване в кабинета на Мириън никога не водеше до добро. Много от новачките и Посветените посещаваха тази стая, за да поплачат на рамото на Мириън, когато им домъчнееше за дома или когато напрежението от ученето станеше непоносимо. Но виж, повикването беше съвсем друга работа. Но тя поклати глава и подаде наметалото и чантичката си на Сюан.
— Бурканчето с мехлема е вътре. Много помага при натъртване. — Лицето на приятелката й светна.
— Все пак мога да дойда с теб. Мазилото не ми трябва чак толкова.
— Та ти едва вървиш. Хайде, отивай. Каквото и да иска Мириън, сигурна съм, че няма да ме държи дълго. — Светлина, дано само Мириън не беше разкрила някоя щуротия, за която бяха мислили, че са я скрили добре. Но и така да беше, поне Сюан щеше да избегне наказанието. При сегашното си състояние едва ли щеше да го издържи.
Кабинетът на Наставницата на новачките се намираше в другия край на Кулата, близо до квартирите на новачките и на едно ниво под кабинета на Амирлин, в един широк коридор, където плочките по пода бяха червени и зелени, а пътеката — синя. Моарейн вдиша дълбоко пред простата врата между двата ярки гоблена и поприглади косата си — съжали, че не й беше останало време да се среши — след което почука два пъти, твърдо. Мириън казваше на всички да чукат като мишки по дървен под.
— Влез — извика глас отвътре.
Моарейн отново си пое дъх и влезе.
За разлика от кабинета на Амирлин, този на Мириън беше малък и съвсем невзрачен; стените бяха облицовани с тъмно дърво, мебелите бяха груби и повечето — без никаква украса. Моарейн подозираше, че жените, били Посветени преди сто години, могат да познаят всичко в стаята. А може би и преди двеста години. Тясната масичка за чай до вратата, леко резбована по краката на странна шарка, като нищо можеше да е и още по-стара, а на едната стена висеше огледало с олющена рамка със следи от позлата. До отсрещната стена стоеше тесният шкаф, към който тя се постара да не поглежда. Камшикът и шибалката стояха там, заедно с един чехъл, който в някои отношения беше още по-лош.
За нейна изненада, Мириън стоеше, вместо да е седнала зад писалището си. Беше висока — главата на Моарейн едва стигаше до пълната й брадичка, — с коса, по-скоро сива отколкото бяла, прибрана на тила, и излъчваше майчинско обаяние, което почти надмогваше лишените й от възраст черти. Това бе една от причините повечето обучаващи се млади жени да се чувстват удобно, докато плачат на рамото на Мириън, въпреки че и самата тя доста често ги караше да плачат. Също така беше мила, ласкава и разбираща. Стига да не си нарушила правилата. Мириън определено притежаваше Талант да разбира какво най-много държиш да скриеш.