— Седни, Чедо — каза мрачно тя.
Моарейн се настани боязливо на столчето пред писалището. Новините сигурно бяха лоши. Но какви?
— Няма как да го направя по-леко, дете. Вчера е бил убит крал Ламан, заедно с двамата му братя. Помни, че всички ние сме нишки в Шарката, и че Колелото тъче така, както пожелае.
— Светлината дано освети душите им — каза строго Моарейн — и дано намерят подслон в ръката на Създателя, докато се преродят.
Веждите на Мириън подскочиха нагоре: явно бе изненадана, че Моарейн не избухна в сълзи, след като чу, че е изгубила трима чичовци за един ден. Но пък Мириън не познаваше Ламан Дамодред, чужд и далечен за нея човек, който изгаряше от амбиция — това бе единствената топлина в него. Според Моарейн той беше останал неженен по простата причина, че дори изкушението да станеш кралица на Кайриен не бе достатъчно да убеди която и да било жена да се омъжи за него. Моресин и Алдекаин бяха още по-тежък случай — всеки от тях притежаваше жар колкото за десет мъже, но този жар се проявяваше най-вече в гняв и жестокост. И в презрение към нейния баща, защото той беше учен, защото беше взел друг учен за своя втора жена, вместо да се ожени така, че да донесе още земи и връзки на дома Дамодред. Тя щеше да се моли за душите им, но изпитваше повече жал за Джак Вин, отколкото за тримата си чичовци, взети заедно.
— Шок — промърмори Мириън. — Ти си в шок, но ще мине. Като ти мине, ела при мен, Чедо. Не е нужно да излизаш утре навън. Ще уведомя Амирлин. — Наставницата на новачките имаше последната дума за новачките и Посветените. Мириън сигурно беше побесняла, като бе научила, че Тамра ги е пратила извън града, без да се посъветва с нея.
— Благодаря ви за добротата — бързо отвърна Моарейн. — Но недейте, моля ви. Това, че ще имам работа, само ще ми помогне, както и че ще съм с приятелки. Ако остана тук, ще съм сама.
Мириън, изглежда, се усъмни, но след няколко утешителни думи — думи, които трябваше да утешат скръбта, която според нея Моарейн прикриваше — й разреши да се върне в стаята си, където тя завари и двата си светилника запалени. А в камината пращеше огън. Работа на Сюан, несъмнено. Помисли дали да не прескочи до стаята й, но тя вече със сигурност спеше дълбоко.
В трапезариите щеше да се намери вечеря поне още час, но тя се отказа от всякаква мисъл за ядене и предпочете да коленичи на пода и да се помоли за душите на чичовците си. За покаяние. Не мислеше да става една от онези Сестри, които си налагаха покаяние на всеки завой — за да поддържали равновесието в живота, така го наричаха; според нея това бе глупава показност — но трябваше все пак да изпита нещо при смъртта на хора от собствената си кръв, колкото и ужасни да бяха приживе. Грешно беше да не изпита. Чак когато се увери, че трапезариите вече ще са пълни със слугини, които трият подовете, се надигна, за да се съблече и умие. След като използва нишчица Огън, за да стопли водата. Студената вода щеше да е още едно покаяние, но все пак си имаше граници.
След като угаси светилниците, изтъка преграда да опази сънищата си да не повлияят на някоя друга — това се случваше с жени, можещи да преливат; можеше да се окаже, че други наблизо споделят сънищата ти — и се шмугна под завивките. Беше много уморена и сънят я споходи бързо. За жалост, кошмарите също. Не за чичовците й, нито дори за Джак Вин, а за едно бебе, лежащо в снега на Драконова планина. Мълния бляскаше в катраненочерното небе, а плачът на детето ехтеше като небесен гръм. Сънища за един безлик младеж. В тези сънища също имаше мълнии, но той ги призоваваше от небесата и горяха градове. Изгаряха държави. Дракона се бе преродил. Моарейн се събуди с плач.
Огънят беше догорял само до няколко блестящи въглена. Вместо да сложи още дърва, тя покри въглените с пепел с дългата маша, а вместо да се пъхне отново в леглото, се загърна в одеялото и излезе навън. Не беше сигурна, че ще може отново да заспи, но в едно бе сигурна. Не искаше да спи сама.
Беше сигурна, че Сюан спи, но когато се шмугна в стаята на приятелката си и бързо затвори вратата, Сюан промълви тихо:
— Моарейн? — В малката й камина още примигваха няколко пламъчета и осветяваха достатъчно, за да се види, че е отметнала завивките си.
Моарейн се пъхна в леглото, без да се помайва.
— И ти ли имаше кошмари?
— Да — въздъхна Сюан. — Какво могат да направят, Моарейн? Дори да го намерят, какво могат да направят?
— Могат да го приберат в Кулата — отвърна Моарейн, като вложи в гласа си повече убеденост, отколкото изпитваше. — Тук може да бъде опазен. — Надяваше се, че ще е така. Повече, отколкото че Червените ще поискат да го убият или опитомят, каквото и да твърдяха Пророчествата. — И да се образова. Преродения Дракон трябваше да се образова. Щеше да му се наложи да знае за политика толкова, колкото всяка кралица за война — колкото всеки пълководец. Толкова за история, колкото всеки учен. Верин Седай казваше, че повечето грешки на владетелите идват от това, че не познават историята; действаха, без да знаят за грешките, допускани преди тях. — Може да бъде напътстван. — Това щеше да е най-важното, за да е сигурно, че ще взима верните решения.