След неспокойната нощ нямаше нужда Сюан да я убеждава да се прибере в стаичката си, вместо да иде с другите Посветени до конюшните. Макар че днес някои не бързаха толкова. Изглежда, дори разходката извън града можеше да втръсне, след като по цял ден трябва да седиш на някоя пейка и да пишеш имена. Моарейн гореше от нетърпение да пише имена. Никой не им беше казал да не пишат, в края на краищата. И се събудиха от шумовете на останалите жени, приготвящи се за излизане, а не от новачка, която да им донесе заповед да тръгват с останалите. Както често казваше Сюан, по-лесно е да помолиш за прошка, отколкото за разрешение. Макар че Кулата се скъпеше на прошки към Посветените.
Останалото от вчерашните записки ги чакаше на масата, с още един куп неизрядни листове, висок колкото вчерашния. Докато отделяха четливите, влязоха двама чиновници и се спряха изненадани — дебела жена с Пламъка на Тар Валон, извезан на тъмния й ръкав, със сива коса, прибрана на спретнат кок на темето, и снажен младеж, подходящ повече за войнишка броня, отколкото за това сиво вълнено палто. Имаше красиви кафяви очи. И мила усмивка.
— Не обичам да ми поставят задача, само за да разбера, че вече някой друг я върши — каза кисело жената. После забеляза усмивката на младото чиновниче и го изгледа много хладно. — Опичай си ума, ако искаш да си опазиш мястото, Мартан. Хайде с мен. — Усмивката на Мартан бързо угасна и притеснено намръщен и със зачервено лице, той излезе след нея от стаята. Моарейн погледна неспокойно Сюан, но тя така и не беше спряла с подреждането.
— Работѝ. Ако видят, че сме достатъчно заети, може да… — И замълча. Ако бяха прехвърлили работата на чиновници, надеждата им беше малка, но на друго изобщо не можеха да разчитат.
За няколко минути успяха да препишат по няколко имена, а после в стаята влезе самата Тамра. Облечена днес в семпла рокля от синя коприна, Амирлин беше самото въплъщение на Айез Седай. Никой нямаше и да помисли, че приятелката й е умряла пред очите й само преди два дни, или пък че очаква да получи едно име, което щеше да спаси света. По петите на Тамра влезе сивокосата чиновничка с доволство, изписано като руж по лицето й, а зад нея — младият Мартан, който се усмихваше над рамото й към Моарейн и Сюан. Наистина щеше да си изгуби работата, ако го правеше толкова често.
Моарейн скочи на крака и се поклони толкова припряно, че забрави за писалката в ръката си и трепна, когато мастилото капна от писеца и се разля на петно колкото една монета по бялата въ̀лна. Сюан беше също толкова бърза, но много по-уверена. Беше се сетила да си остави писалката на подноса преди да просне полите си по пода. „Спокойна — каза си Моарейн, — трябва да съм спокойна“. Мина набързо през духовните упражнения, но те не помогнаха нищо.
Амирлин ги изгледа съсредоточено, а когато Тамра го направеше с някоя, то и най-дебелокожото и нечувствително същество се чувстваше измерено до сантиметърче и претеглено до грамче. Моарейн едва успя да се сдържи да не запристъпва от крак на крак от безпокойство. Този поглед можеше да види всичко замислено. Стига „замислено“ да беше подходящата дума.
— Смятах да ви дам свободен ден, да почетете или поучите по свой избор — рече бавно Тамра, като продължаваше да ги оглежда преценяващо. — Или може би да се поупражнявате за изпитанието си — добави тя с усмивка, от която погледът й не стана по-малко задълбочен. Дълга пауза, след което кимна леко на себе си. — Все още ли си разстроена от смъртта на чичовците си, Чедо?
— Снощи пак имах кошмари, Майко. — Вярно, но пак за бебе, плачещо в снега, и за един безлик младеж, който руши света, спасявайки го. Твърдостта на гласа й я изненада. Никога не си беше и помисляла, че ще посмее да даде айезседайски отговор на Амирлинския трон.
Тамра отново кимна.
— Добре. Щом смяташ, че трябва да си заета, можете да продължите. Когато скуката от целодневното преписване ви надвие, оставете бележка със свършената работа и ще се погрижа да ви сменят. — Обърна се да си тръгне, но спря. — Мастилото се маха много трудно, особено от бял плат. Няма да ти казвам да преливаш, за да го почистиш; вече го знаеш. — Нова усмивка и тя подбра със себе си сивокосата чиновничка и я поведе пред себе си. — Няма нужда да гледате толкова възмутено, госпожо Уелин — заговори й утешително. Само глупци можеха да си позволят да ядосат чиновници; грешките им, случайни или нарочни, можеха да нанесат големи поразии. — Сигурна съм, че имате много по-важни задачи от… — Гласът й бавно заглъхна по коридора.