Другата отлика беше в броя на мъжете. Не какви да е мъже, разбира се. Стражници. Високи или ниски, широки в кръста или слаби, дори един доста трътлест в един случай, всички те се движеха като лъвове или леопарди. Вътре никой не носеше стражнически плащ, но плащът бе само допълнителна украса за опитното око. Стражници можеше да се видят в отсеците на всяка Аджа, освен Червената, но повечето нощуваха в казармите на Гвардията или дори в града. Стражниците на Зелената често живееха в апартамента на самата Сестра!
Един зеленоок Стражник, повече широк, отколкото висок, й хвърли поглед, докато ситнеше уж по някоя домакинска работа. Трима други, които стояха на група, замълчаха, щом се приближи, а след като ги отмина, подновиха тихия си разговор. Единият беше със сребърни звънчета на черните си арафелски плитки, друг имаше дебели тарабонски мустаци, а третият беше много тъмнокож, може би от Тайрен или от южна Алтара — но като се оставеха настрана изящните им движения, имаше още едно нещо, общо и за тримата, както и за едрия мъж преди малко, а и за всички мъже тук. Веднъж, по време на лов с братовчедите си, Моарейн беше погледнала в очите на един качулат орел, с бухналите черни пера около главата му. Да срещнеш погледа на Стражник беше почти същото. Не свиреп, но пълен със самоувереност. Тези мъже абсолютно съзнаваха възможностите си и способността си да сеят гибел.
И все пак тази свирепа сила беше някак сдържана, дисциплинирана от собствената им воля, както и от връзките им с Айез Седай. Тук просто течеше ежедневието им. Един слаб мъж с обръсната глава освен шиенарския кичур на темето, се беше облегнал на стената, вдигнал единия си обут в ботуш крак, и настройваше гуслата си, без да слуша добродушните закачки на друг Стражник, който му казваше, че звучала като хваната в мрежа мокра котка. Други двама, по ризи с бухнали ръкави, се упражняваха с дървени мечове в широкия страничен коридор и вързаните им летви трещяха с всеки бърз удар.
Рина Хафдън, която странно как успяваше да придаде чар на квадратното си лице, а на дебелата си фигура — елегантност с изящество, ги подканяше с широка усмивка и с подвиквания:
— Хубав удар, Уейлин! О, много добре, Илиас! — На ръст двамата можеха да минат за близнаци, само дето единият беше мургав и гладко обръснат, а другият — рус, с къса брада. Ухилени, двамата се задвижиха още по-бързо. Плувналите им в пот ризи бяха залепнали по широките им рамене, но двамата изобщо не изглеждаха уморени.
През една открехната врата Моарейн зърна кръглолик Стражник, който свиреше на флейта тъжна мелодия, докато сивокосата Джала Бандевин, впечатляваща жена, въпреки че беше близо с една педя по-ниска и от Моарейн, се мъчеше да научи нов Стражник на стъпките на някакъв дворцов танц. Трябваше да е нов — изчервено русоляво момче на не повече от двайсет години, въпреки че никой мъж не получаваше връзката, ако вече не притежава всички нужни умения. Е, може би без танцуването.
Вратата на Керини, с меч, боядисан в червено, златисто и черно, също беше отворена и отвътре се лееха весели звуци. Моарейн нямаше представа какво значи боядисаното, нито цветовете, и подозираше, че никога няма да го научи, освен ако не избере Зелената. Което нямаше да стане, но все пак тя не обичаше да не знае нещо. Откриеше ли, че не знае нещо, незнанието се превръщаше в сърбеж между плешките й — посегнеш да се почешеш, но не можеш да го стигнеш. Не за първи път тя изтласка мечовете в тила на ума си, с още много неща, които беше видяла в отсека на Аджата. Сърбежът се поуталожи, но тя знаеше, че ще се появи, когато отново види тези врати.
Няколкото гоблена в дневната на Керини представляваха батални и ловни сцени, но повечето пространство беше заделено за книжни рафтове в стила на няколко държави. Освен малкото книги по тях се виждаха голям лъвски череп, и още по-голям на мечка, гледжосани купи, вази със странна форма, ками, украсени с геми и злато, и ками с прости дървени дръжки, една със счупено острие. Ковашки чук с разцепена глава лежеше до спукана дървена паница, в която имаше голяма огнекапка, толкова красива, че можеше да краси корона на кралица. Един голям позлатен часовник със стрелки, замръзнали малко преди обед или преди полунощ, стоеше до ръкавица от стомана, оцапана в черно, и Моарейн можеше да се закълне, че петното е от засъхнала кръв. Те, както и всичко останало, бяха спомени от над сто години носене на шала.