— Какво ще правиш? Расел ми каза за… За Златния жерав.
Лан прибра пръстена и остави пустотата да се отцеди. Изведнъж ликът на Едейн сякаш изникна отвсякъде, малко извън полезрението му.
— Според Рин даже Назар Куренин е готов да тръгне — подхвърли той. — Няма ли да е страхотна гледка? — Цяла армия можеше да загине, опитвайки се да надвие Погибелта. И бяха загивали. Но спомените за Малкиер вече заглъхваха. Държава, превърнала се в спомен. — Онова момче при портите може да си пусне косата и да помоли баща си за хадори. — Хората забравяха, мъчеха се да забравят. Когато умре и последният мъж, вързал косата си, и последната жена, боядисала челото си, щеше ли тогава Малкиер наистина да изчезне? — Какво пък, даже Рин може да се отърве от ония плитки. — Шеговитата нотка изчезна, щом добави: — Но струва ли си цената? Някои, изглежда, смятат така. — Букама изсумтя, но след кратко мълчание. И той сякаш беше от тези, дето мислеха така.
Старецът закрачи към яслата на Слънчево копие и се засуети със седлото на дорчото, окачено на вратата, сякаш бе забравил за какво е дошъл.
— Всяко нещо си има цена — заговори, без да се обръща. — Но има цена и цена. Лейди Едейн… — Погледна Лан през рамо, после се обърна с лице към него. — Тя винаги е държала на всички свои права и на най-малкия дълг, който й се дължи. Обичаят те е обвързал с нея като примка и каквото и да решиш, тя ще я използва като юзди, освен ако не измислиш начин да го избегнеш.
Лан пъхна палци под колана си. Букама го беше изнесъл от Малкиер на гърба си. Последният от петимата, оцелели в онова бягство. Букама имаше правото да говори свободно дори когато езикът му засегнеше неговата карнейра.
— Как предлагаш да избегна задълженията си, без да се опозоря? — попита той по-грубо, отколкото възнамеряваше. Пое си дъх и продължи по-меко: — Хайде. Миризмите в гостилницата са по-приятни от тукашните. Рин предложи да обиколим кръчмите тая нощ. Освен ако госпожа Аровни няма претенции към теб. О, да. Колко ще ни струват стаите? Добри ли са? Не много скъпо, надявам се.
Букама тръгна с него към вратата, с изчервено лице.
— Не е много скъпо — заговори припряно. — За теб има сламеник на тавана, а аз… ъъ… аз съм в спалнята на Расел. Ще ми се да пообиколя, но мисля, че Расел… не мисля, че ще ме пусне… Аз… Хъшлак такъв! — изръмжа той. — Ами едно девойче тука, Лайра, разправя на всички, че нямало да използваш сламеника тая нощ, нито ще спиш много, тъй че май и ти няма да… — Млъкна, щом излязоха на слънце, ярко след сумрака вътре. Сивата чучулига все така пееше за пролетта.
В иначе пустия двор крачеха шестима мъже. Шестима обикновени мъже, с мечове на хълбоците, като всеки друг мъж по всяка улица в града. Но Лан разбра, още преди очите им да се спрат на него и те да забързат крачките си. Твърде много мъже, искащи да го убият, беше срещал, че да не разбере. А до него стоеше Букама, обвързан с клетва, която нямаше да му позволи да извади оръжие, дори да го носеше. Голите ръце бяха слабо оръжие срещу мечове, особено при такова съотношение. Ако и двамата се опитаха да се върнат в конюшнята, мъжете щяха да им скочат, преди да са успели да залостят вратата. Времето забави хода си, потече като изстинал мед.
— Вътре, и залости вратите! — отряза Лан. — Подчини се, ратнико.
Никога в живота си не беше заповядвал на Букама по този начин и за миг мъжът се поколеба, а после кимна формално.
— Животът ми е твой, Дай Шан — отвърна хрипливо. — Подчинявам се.
Докато Лан пристъпваше напред да срещне нападателите си, чу как резето отзад падна и издрънча приглушено. Облекчението, което изпита, бе някак далечно. Понесе се в ко’ди, превърнал се в едно цяло с меча, излязъл плавно от ножницата.
Един дългокрак като чапла мъж се понесе пред другите петима и Лан затанцува фигурите. Времето — като изстинал мед. Сивата чучулига пееше и длъгнестият мъж врещеше, когато „Сечът на облаците“ отряза дясната му длан от китката и Лан се понесе встрани, за да не могат другите да му скочат едновременно, и затанцува от една фигура в друга. „Дъждовен ромон по заник“ разпра лицето на дебелия мъж и извади окото му, а рижият младок остави драскотина през ребрата на Лан с „Черни камъчета по сняг“. Само в легендите един мъж можеше да се срази с шестима, без да бъде наранен. „Разцъфващата роза“ посече лявата ръка на плешивия мъж, а рижият го перна покрай окото. Само в легендите един мъж се сражаваше с шестима и оставаше жив. Знаел го беше от самото начало. Дългът бе планина, смъртта — перушинка, а дългът му беше към Букама, който го бе носил като бебе на гърба си. Ала той живееше само за този миг, и затова се сражаваше; изрита рижия в главата, танцуваше по пътя си към смъртта, танцуваше и получаваше рани, течеше му кръв и танцуваше по бръснача на живота. Времето — изстуден мед; носеше се от фигура във фигура; и можеше да има само един край. Мисълта бе далечна. Смъртта беше перушинка. „Глухарче на вятъра“ разпра гърлото на вече останалия без едно око дебелак — почти не беше се спрял, когато посече лицето му — мъж с раздвоена брада и с рамене на ковач изохка стъписан, щом „Целувката на пепелянката“ заби стоманата в сърцето му.