Лан въздъхна. Букама сигурно щеше да му повтаря това чак до Чачин. Трябваше да разбере. Ако тази жена наистина се окажеше Айез Седай, Лан не искаше да е обвързан с повече конци към нея. Букама вече беше вързал един, но неговата клетва можеше да доведе до по-лошо. Ако беше Айез Седай, можеше и Стражник да си търси. Ако.
Рин едва изчака, докато жената среши косата си, седнала на седлото на земята, след което се поклони дълбоко и звънчетата му издрънчаха.
— Колко красив изгрев, милейди — промърмори той, — макар че никой изгрев не може да се сравни по красота с дълбоките тъмни езера на очите ви. — След което се дръпна и ококори очи да види дали не я е обидил. — Ъъъ… може ли да ви оседлая кобилката, милейди? — Хрисим, като кухненски слуга в гостната.
— Ами, благодаря ви — отвърна тя с усмивка. Много топла усмивка. — Много мило предложение, Рин.
Отиде с него да й оседлае дорестата кобилка, или по-скоро да пофлиртува, като че ли. Стоеше много близо до него, докато той работеше, и го гледаше изотдолу с големите си очи, по които Рин толкова се захласваше. Не чу какво му каза, но чу как той й промърмори в отговор нещо за „кожа като копринен сняг“. Което предизвика веселия й смях.
Лан поклати глава. Разбираше какво привлича Рин. Лицето й беше красиво и колкото и детински да се държеше, крехкото тяло под тази синя коприна съвсем не беше детско. Но Рин беше прав: виждал беше той кайриенка „по кожа“, и то не една. И всички се бяха опитвали да го забъркат в схемите си — една, две или три. В една такава особено паметна случка на юг в Кайриен за десет дни за малко щяха да го убият шест пъти и да го оженят два. Айез Седай, стига наистина да беше такава, и кайриенка? По-лошо съчетание едва ли можеше да има.
Странно, тя не се оплака, когато тръгнаха, без да закусят, но щом стигнаха Манала, голямо село на по-малко от час по пътя, им заповяда да спрат. И си беше заповед.
— Топлата храна ще направи ездата ни по-лека — твърдо заяви тя, изправена в седлото си, и ги изгледа предизвикателно. Това определено беше като при Айез Седай, но и като при повечето жени, от друга страна. — Желая да стигна до Чачин колкото може по-скоро и няма да позволя да изпопадате от глад в глупавия си опит да ми покажете колко сте твърди. — Само Рин я погледна в лицето, с притеснена усмивка: явно не можеше да реши дали е очарован, или уплашен.
— Планът ни беше да спрем малко за храна, милейди — каза Букама, свел почтително очи към земята. Премълча, че щяха да са се нахранили снощи и да спят в легла, ако не беше тя. Ако ги беше последвала до Манала, нямаше да значи нищо. Но проследяването на Лан в гората означаваше, че има някакъв интерес към тях — или към плановете им.
С многобройните си каменни къщи с покриви от зелени и червени плочи, Манала спокойно можеше да се нарече градче, с над двайсет улици, кръстосващи двата ниски хълма. Хановете се редяха пред широката морава в ниското, покрай пътя. Тук хората на два търговски кервана, поели на изток, с неохота впрягаха конете под бдителните погледи на търговците. Керван с около трийсет фургона вече трополеше на запад и някои от предните конни охранници се извръщаха през рамо, вместо да държат пътя под око. В Манала празненствата на Бел Тин бяха в разгара си.
Още не бяха стигнали до игрите и надпреварата в умения и сила, ала наскоро задомилите се мъже и жени танцуваха около Пролетния стълб в центъра на моравата, краката им подскачаха в бързия ритъм на селския танц около високия два разтега стълб, накичен с дълги, ярко вапцани ленени ленти, а по-старите и още незадомените играеха наблизо под музиката на гусли, флейти и половин дузина барабани. Всеки беше облякъл най-гиздавите си дрехи за празника, жените бяха с бели блузи и широки панталони, а мъжете — с пъстри палта, извезани с дебели ширити. Бяха се струпали доста хора, ала все пак не цялото население на Манала. Постоянен поток се точеше нагоре по хълмовете: хора връщащи се да посвършат къщна работа, и също толкова се връщаха надолу, понесли блюда с храна към дългите трапези, подредени в другия край на моравата. Весела гледка. Засмени деца, често с лица, оцапани с мед, тичаха и си играеха през празничното гъмжило, а някои от по-големите подклаждаха огньовете на Бел Тин, запалени по ъглите на моравата. Лан не знаеше колко от тези хора вярват, че прескачането на огньовете на Бел Тин ще изгори лошия късмет, насъбрал се от предния Бел Тин, но той самият вярваше в късмета. В Погибелта човек можеше да остане жив или да умре заради късмета си толкова често, колкото и с умение или от липса на такова.