Алис продължаваше издирването си на тази Саера във всяко селце, през което минеха, въпреки че си мълчеше всеки път, щом Лан или някой от останалите я попиташе, и ги поглеждаше ледено, докато не се махнат. Еша си нямаше с този леден поглед. За него поне. Рин трепваше, зяпваше я с широко отворени очи, подтичваше и я засипваше с комплименти като вързан на кучешка каишка ухажор, все така колебайеки се между захласа и страха, а тя приемаше угодниченето му и комплиментите му като нещо, което й се дължи, и в същото време сърдечно се смееше на остроумията му.
Не че се беше съсредоточила само върху него. Рядко минаваше час, без да задълбае с въпросите си към всеки от тях поред, сякаш искаше да узнае всичко за живота им. Беше като цял рояк черни мухи тази жена — колкото и да ги отпъждаш, все ще намерят къде да захапят. Даже на Рин му стигна умът да не се поддава на този разпит. Миналото на човек си беше негово лично и на хората, с които е живял. Не можеше да е предмет на клюка с някаква си любопитна жена. Въпреки въпросите й, Букама продължаваше да мърмори. Ден и нощ, всяка втора реплика, която се изплъзнеше от устата му, беше свързана с въпросния оброк. Лан взе да си мисли, че единственият начин да го накара да млъкне е да се закълне да не дава такъв оброк.
На два пъти гъсти черни облаци се изтъркаляха откъм Погибелта и ги засипаха с пороен леден дъжд, смесен с градушка, толкова едра, че можеше да им счупи главите. Най-силните бури напролет идваха обикновено от Погибелта. Първия път, когато облаците затулиха небето на север, той взе да се оглежда за място, където клоните на дърветата щяха да са достатъчно гъсти, за да им осигурят прикритие, да речем с помощта на няколко опънати над главите им одеяла, но Алис разбра какво прави и рече хладно:
— Няма нужда да спираме, господин Лан. Вие сте под моята закрила.
Доста резервиран, той продължи да се оглежда, когато бурята връхлетя. Мълниите засвяткаха с бяло-синкавите си зъбци по небето, което изведнъж заприлича на нощ, и гръмотевиците забиха като огромни тъпани над главите им, ала поройният дъжд се заизлива около невидимия купол, който се местеше с движението на конете им, и едрите парчета град заотскачаха от него в зловеща тишина, все едно че не удряха по нищо. Същото им го направи и при втората буря и като че ли се изненада, когато й поднесоха благодарностите си. Лицето й си остана все така гладко, в съвършено подражание на айезседайската ведрост, но нещо проблесна в очите й. Странна жена.
Срещаха и разбойници, точно както твърдяха слуховете, обикновено на групи от по десетина души, облечени дрипаво, които преценяваха набързо шанса си срещу тримата, поглеждаха изпънатите им лъкове и бързо се скриваха навътре из дърветата, преди Лан и останалите да са се приближили. Или той, или Букама ги подгонваха винаги, само колкото да се убедят, че наистина са си отишли, а другите двама оставаха да пазят Алис. Щеше да е глупаво да се натъкнат на засада, за която знаят, че може да ги чака.
По пладне на четвъртия ден яздеха през гористите хълмове по път, проснал се пуст, докъдето стигаше погледът им и в двете посоки. Небето беше ясно, само с няколко бели облачета, зареяни високо, и единствените звуци, които стигаха до ушите им, бяха тропотът на копитата и цвърченето на катерички по клоните. Изведнъж на около трийсет крачки напред от двете страни на пътя от дърветата изскочиха конници — двайсетина дрипльовци, които се построиха в редица пряко на пътя, а тропотът на копита подсказа, че зад тях идат още.
Лан пусна юздите, дръпна още две стрели от колчана и ги задържа между пръстите си, докато опъваше лъка с вече заредената. Съмняваше се, че ще му остане време да изстреля и трите, но шанс винаги имаше. Трима от мъжете пред него бяха с доста разнебитена броня, с петна от ръжда по мръсните палта, а единият беше с ръждясал шлем с решетест лицев предпазител. Никой не носеше лък — не че това променяше особено положението.
— Двайсет и трима на трийсет крачки зад нас — извика Букама. — Без лъкове. По твоя команда.