Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-бавно се движеха. Нагоре по улиците се мяркаха все по-малко хора, а къщите с плочести покриви отстъпваха на дворци, на домове на заможни търговци и банкери, със стени, покрити с яркоцветни плочи. Мяркаха се все повече облечени в ливреи слуги, забързани по работа. Ярко боядисани карети с гербовете на знатни домове заместиха търговските фургони и носилките. Една карета с впряг от четири или шест коня с пискюли по сбруите заемаше много място, а повечето бяха с по няколко души конна охрана, както и с двама мъже отзад на каретата, с пълно въоръжение и броня и готови да влязат в спор с всеки, дръзнал да се забърше покрай тях. Жълтото палто на Рин не изглеждаше толкова хубаво като в Канлуум, а след като второто по-добро палто на Лан беше оцапано с кръв, се наложи да облече третото, толкова похабено, че пред него Букама изглеждаше добре облечен. Мисълта за петната кръв навя и други мисли в ума му. Дължеше на Алис за Цяра й, както и за изтезанията, на които го беше подлагала, макар че можеше да се отплати само за първото. Не. Трябваше да махне тази странна женичка от главата си, въпреки че тя сякаш бе успяла някак да се настани трайно в черепа му. Върху Едейн трябваше да се съсредоточи сега. Върху Едейн и върху най-отчаяната битка в живота си.
Дворецът Айездайшар запълваше изцяло плоския планински връх — огромно блестящо съоръжение от куполи и високи тераси, покриващи двеста хектара, сам по себе си един малък град. Всяка повърхност блестеше в червено и златно. Грамадните бронзови порти, с изрисувания на тях Червен кон, стояха приканващо отворени под арката с плочи от червена глеч, водеща към Двора за госта, ала щом Лан и другите двама се приближиха, десетина стражи излязоха да им преградят пътя. Червеният кон беше извезан на зелените табарди, които носеха върху броните си, а алебардите им бяха украсени с дълги червени и златни ленти. Доста колоритни бяха с червените си шлемове и бричове и с високите си лъснати зелени ботуши, но всеки служещ тук мъж беше ветеран от не една битка и те изгледаха твърдо тримата новодошли иззад стоманените решетки на шлемовете си.
Лан се смъкна от седлото и се поклони, не много дълбоко, и докосна с длан челото, сърцето и дръжката на меча си.
— Аз съм Лан Мандрагоран — заяви той. Нищо повече.
Като чуха името му, стражите се поотпуснаха, но не отстъпиха незабавно. В края на краищата всеки можеше да се нарече както му хрумне. Един от тях изтича нанякъде и след няколко минути се върна с побелял офицер, окачил шлема на бедрото си. Джурад Шиман беше опитен ветеран от не една кампания известно време беше пътувал с Лан на юг и като го видя, на суровото му лице се появи усмивка.
— Добре си дошъл, ал’Лан Мандрагоран — рече той и се поклони много по-дълбоко, отколкото някога му се бе кланял. — Тай’шар Малкиер! — О, да. И да я нямаше сега Едейн тук, със сигурност се беше отбивала.
Лан тръгна след Джурад, повел за юздите коня си, под червената арка и по гладките каменни плочи на Двора на госта, с чувството, че би трябвало да е извадил меча в десницата си и да е облякъл броня. Ажурно изваяните каменни тераси над просторния двор сега му се сториха много удобно укритие за стрелци. Пълна глупост, разбира се. Тези открити балкони като дантела от камък изобщо не предлагаха удобно укритие. Предназначени бяха да се гледат хорските тълпи при големи церемонии, а не за отбрана. Никой враг не беше стигал някога до втората стена, а ако тролоци успееха някога да навлязат толкова навътре в града, бездруго всичко щеше да е изгубено. Все пак Едейн можеше да е тук и му беше трудно да се отърве от чувството, че излиза на бойно поле.
Коняри, облечени в червено-златните ливреи с извезания на рамото Червен кон, притичаха да приберат конете, а след тях и други мъже и жени, да отнесат товара в плетените кошове и да заведат всеки от новодошлите в отредените му покои, според сана. Притесни го това, че ги водеше самата шатаян на двореца. Достолепна жена с изправена снага и с побеляла коса, прибрана на кок на тила. Сребърната гривна с ключовете провъзгласяваше, че госпожа Ромера властва над всички дворцови слуги, но самата шатаян бе нещо повече от слуга. Обикновено само короновани глави можеха да очакват, че ще бъдат посрещнати при портите от шатаян. Тя плуваше сред море от чужди очаквания. Мнозина се бяха давили в такива морета.
Лан отиде да види в какви стаи ще бъдат настанени Букама и Рин и изрази задоволството си от тях пред госпожа Ромера, не защото очакваше, че ще им дадат нещо неподходящо, а защото трябваше да се погрижи първо за хората си, а чак после за себе си. Рин се беше малко вкиснал, но той, разбира се, не можеше да очаква нещо по-добро от малка стаичка в една от каменните казарми на двореца, също като Букама. Много добре знаеше как стоят нещата тук. Рин поне получи самостоятелна стая на някакъв знаменосец, с печка, облицована с плочки и вградена под леглото. Обикновените войници спяха по десет души в едно помещение, както помнеше Лан, и половината им време зиме минаваше в спорове кой да заеме леглата най-близо до камината.