Букама остана доволен — е, доволен като за него; въсенето му почти изчезна — запали лула с табак и се заприказва с няколко души, редом с които се беше сражавал по бойните полета, а Рин като че ли бързо се съвзе. Все едно, докато Лан излезе, Рин вече разпитваше войниците дали се намират хубави момичета между слугините и какво може да направи, за да му изперат и огладят дрехите. Външният му вид го интересуваше, особено преди жени, все едно млади или стари, почти толкова, колкото самите жени. Сигурно се беше вкиснал от това, че се появи оцапан и омачкан пред шатаян и слугините.
За преголямо облекчение на Лан, не му дадоха покоите, предназначени за гостуващ крал, въпреки ескорта на шатаян. Трите му стаи бяха просторни, с копринени гоблени по сините стени и широк корниз, изваян на стилизирани планински върхове, обрамчващи високите тавани, а масивните мебели бяха само резбовани, с много малко позлата. Спалнята беше с малка тераса с изглед към дворцовите градини и имаше легло с пухен дюшек, широко толкова, че можеше да побере четирима-петима души. Като за сана му бяха съвсем удобни и той благодари на госпожа Ромера, може би малко по-щедро, отколкото се полагаше, защото тя се усмихна и кожата около лешниковокафявите й очи се сбра на ситни бръчици.
— Никой не знае какво може да донесе бъдещето, милорд — отвърна тя, — но ние знаем кой сте. — След което му направи сдържан реверанс, преди да напусне. Реверанс. Забележително. Каквото и да твърдеше, шатаян си имаше свои очаквания за бъдещето.
Със стаите му прикрепиха две слугини със скулести лица, Аня и Есни, които започнаха да прибират оскъдните му вещи в гардероба, както и един длъгнест младок, Бюлън, да тича по една или друга работа. Той зяпна, като видя шлема и бронята му, докато ги поставяше върху черно боядисания скрин до вратата, макар че трябваше много пъти да е виждал подобни неща.
— Нейно величество в двореца ли е? — учтиво попита Лан.
— Не, милорд — отвърна Аня, огледа намръщено оцапаното с кръв палто и го отдели с въздишка на една страна. Беше с прошарена коса и според Лан спокойно можеше да е майка на Есни. Въздъхна не от това, че вижда кръв — трябваше да е свикнала с подобна гледка, — а че щеше да е трудно да се почисти. Но с малко късмет, той щеше да си го получи почистено и закърпено. Толкова добре, колкото беше възможно. — Кралица Етениел е на обиколка във вътрешността.
— А принц Брис? — Знаеше отговора — Етениел и консорт Брис можеше да са едновременно извън града само по време на война, — но трябваше да се спазят някои форми на етикета.
Челюстта на Бюлън увисна от нелепото допускане, че принц-консортът може да отсъства, но един млад слуга не можеше да е съвсем наясно с дворцовите маниери. Аня обаче нямаше да я поставят да служи на Лан, ако не беше достатъчно разговорлива.
— О, да, милорд. — Надигна оцапаната му с черни петна риза и поклати глава, преди да остави и нея настрана. Но не с палтото. Явно ризата според нея беше неспасяем случай. Поклащаше глава над повечето му дрехи, дори и онези, които решаваше да прибере в гардероба. Повечето от тях бяха доста захабени.
— А гостуващи знатни люде? — Сърбеше го да зададе точно този въпрос толкова силно, колкото от ухапванията на бълхите и черните мухи.
Аня и Есни се спогледаха.
— Само една по-знатна особа, милорд — отвърна Аня. Сгъна една от ризите и бавно я прибра в гардероба, принуждавайки го да чака. — Лейди Едейн Арел. — Двете жени се усмихнаха една на друга и от това още повече си заприличаха. Знаеха, разбира се, от самото начало какво се опитва да разбере, но нямаха право да му се хилят така идиотски.
Докато Бюлън намаже с вакса и лъсне ботушите му, Лан се уми от глава до пети на умивалника, вместо да чака да му донесат вана, и се натърка с мазилото, което Есни донесе по заръка на Аня за отоците от ухапванията, но се остави на жените да го облекат. Това, че са прости слугини, не беше основание да ги обижда. Имаше си още една бяла копринена риза, която не беше чак толкова похабена, бричове от плътна черна коприна, скриваща почти всичко, и едно черно копринено палто, извезано по ръкавите на златни „кървави рози“ с бодли с остри шипове. Кървави рози, за раздяла и за възпоминание. Ставаше. Ботушите му бяха добили лъскавина, каквато изобщо не бе допускал, че е възможна. Въоръжен беше толкова добре, колкото бе възможно. С оръжие в ръка нямаше от какво да се бои, ала оръжията на Едейн нямаше да са от стомана. Малко опит имаше в битки като тази, която му предстоеше.