След като даде на Аня и Есни по една сребърна марка, а на Бюлън сребърен петак — госпожа Ромера щеше да побеснее, ако й предложеше пари, но слугите на един гост очакваха по нещичко на първия ден и на последния — той прати момчето да провери дали в конюшните са спазили указанията му за Танцуващия котарак, а на жените нареди да останат в коридора и да пазят вратата му. После седна и зачака. Срещите му с Едейн трябваше да са публични, с колкото може повече хора наоколо. Насаме всички предимства щяха да са на страната на неговата карнейра.
Неволно се зачуди къде ли е отишла Алис, какво иска да прави с него и другите двама, и се опита да пропъди тези мисли от главата си. Тази жена се беше впила като кърлеж във врата му. На една от резбованите странични масички беше поставена висока сребърна кана за чай, несъмнено ароматизиран с боровинки и мента, и друга с вино, но Лан не им обърна внимание. Не беше жаден, а умът му трябваше да е ясен за срещата с Едейн. Докато чакаше, прие ко’ди и остана да седи, загърнат в безчувствена пустота. Винаги беше по-добре да влизаш в битка без чувства.
Смайващо скоро Аня отново влезе и грижливо притвори вратата след себе си.
— Милорд, лейди Едейн ви е изпратила покана да я посетите в покоите й. — Тонът й беше съвсем неутрален, а лицето й — гладко като на Айез Седай.
— Предайте на пратеника й, че все още не съм се възстановил след пътуването си — отвърна той.
Аня приклекна учтиво, но изглеждаше разочарована от отговора.
Дворцовият етикет изискваше да му се остави време за въпросното „възстановяване“, колкото той поиска, но след по-малко от половин час, според позлатения часовник на перваза над камината, Аня отново влезе с писмо, подпечатано с герба с присвитата лъвица върху син восък. Присвита лъвица, готова за скок. Личният герб на Едейн, и й подхождаше напълно. Той го счупи с неохота. Писмото бе много кратко:
„Ела при мен, миличък. Ела веднага“.
Подпис нямаше, но не беше и нужен, дори восъкът да беше без печат. Изящният й почерк му бе толкова познат, колкото и собствения му, много по-груб. А и писмото си беше съвсем в стила на Едейн. Заповедно. Едейн беше родена да бъде царица, и го знаеше.
Той пусна листа в пламъците на камината. Този път разочарованието на Аня съвсем не беше привидно. Светлина, бяха я поставили да му слугува, но Едейн имаше в нейно лице съюзничка, стига да го знаеше. Най-вероятно го знаеше — Едейн умееше да научава всичко, което може да е в нейна полза.
Повече покани от Едейн нямаше, но когато часовникът със златните топузи удари три пъти за края на часа, се появи самата госпожа Ромера.
— Милорд — заговори тя официално, — дали сте отдъхнали достатъчно, за да бъдете приет от принц-консорта?
Най-сетне.
Висока чест беше да бъдеш придружен лично от нея, но гостите винаги имаха нужда от водач, за да се оправят из двореца. Той самият бе отсядал тук много пъти и все още се губеше понякога. Мечът му остана върху лакирания скрин до вратата. Тук нямаше да му послужи за нищо, а и щеше да оскърби Брис — щеше да покаже, че е сметнал, че ще трябва да се защитава. Не че нямаше да трябва, само че не със стомана.
Отначало очакваше, че срещата ще е лична, но госпожа Ромера го отведе в една голяма официална зала с купол, изрисуван като небето в средата на високия таван; основата му се крепеше на тънки вити бели колони. Залата беше пълна с хора, които си мърмореха и шепнеха. Всичко това замря, щом забелязаха пристигането му. Из тълпата тихо се движеха слуги в ливреи и поднасяха греяно вино с подправки на лордове и дами в копринени дрехи с извезани гербове, а и на незнатни особи във финотъкани вълни, обшити със знаците на по-важните гилдии. А и на други също така. Лан зърна мъже с дълги палта, носещи хадори, мъже, за които знаеше, че не са ги носили от повече от десет години. Жени, все още с подрязани коси до раменете и още по-високо, си бяха сложили на челото точицата на ки’сайн. Започнаха да се чупят в кръста и да приклякат при появата му — онези от тях, които бяха решили изведнъж да си спомнят за Малкиер. Загледаха как шатаян го представи на Брис, както ястреби чакат полската мишка да излезе на открито. Или като ястреби, чакащи знак да полетят. Навярно изобщо не биваше да идва тук. Но беше твърде късно за такова решение. Единственият път беше напред, каквото и да го чакаше.