Принц Брис беше едър грубоват мъж на средна възраст и изглеждаше по-пригоден за броня, отколкото за тези извезани със злато коприни, макар че всъщност беше свикнал и с двете. Брис беше Мечоносецът на Етениел, пълководецът на всички нейни армии, както и нейният консорт, и беше получил високия сан, след като се бе оженил за нея. Имаше репутация на голям пълководец. Той стисна Лан за раменете и не го остави да му се поклони.
— Не и от този, който на два пъти спаси живота ми в Погибелта, Лан. — И се засмя.
— И вие на два пъти спасихте моя — отвърна Лан. — Честта е върната.
— Може и да е така, може. Но идването ти като че ли донесе малко от късмета ти на Дирик. Тази заран падна от терасата, на цели петдесет стъпки, и не си счупи и една кост. — Махна с ръка на втория си син, чаровно осемгодишно момче с черни очи и с палто като неговото. Детето пристъпи напред. Един голям оток беше обезобразил едната му буза и то се движеше сковано заради други отоци, но се поклони официално и ефектът се развали донякъде само от широката му усмивка. — Трябваше да е при учителите си — сподели Брис. — Но толкова гореше от желание да те види, че нямаше да запомни уроците, а и се поряза с меч. — Момчето се намръщи и възрази, че сам никога не би се порязал.
Лан отвърна също толкова официално на поклона на момчето, но и последните трохи от дворцовия протокол изчезнаха веднага, щом то отвори уста.
— Казват, че сте се били с айилците и в блатата на Шиенар, милорд — заговори възбудено Дирик. — Вярно ли е? Те наистина ли са високи по десет стъпки? Наистина ли забулват лицата си, преди да убият? И ядат мъртвите си? А Бялата кула наистина ли е по-висока от планина?
— Остави на човека възможност да ти отговори, Дирик — каза Брис и насмешливият гняв се развали от веселия му смях. Момчето се изчерви засрамено, но все пак се усмихна мило на баща си и той разроши косата му.
— Спомни си какво е да си на осем години, Брис — каза Лан. — Нормално е за момчето да е възбудено. — Той самият на осем години вече учеше ко’ди и с какво му предстои да се справя, когато влезе в Погибелта. Започваше да се учи да убива с ръце и крака. Дано Дирик да го чакаше по-щастливо детство, преди да му се наложи да мисли така отблизо за смъртта.
След като се почувства свободен, Дирик изсипа още един порой въпроси, макар че този път изчака за отговорите. Ако го оставеха, щеше да изцеди до сухо Лан за айилците, както и за чудесата на големите градове на юг, като Тар Валон и Фар Мадинг. Сигурно нямаше и да повярва, че Чачин е голям като всеки от двата.
— Лорд Мандрагоран ще ти напълни главата с приказки, докато се наситиш — каза Брис на момчето. — Но сега трябва да се срещне и с други хора. Марш при госпожа Тувал да си учиш уроците.
На Лан му се стори, че всички в залата затаиха дъх в очакване, когато Брис го придружи по червено-белите плочки на пода.
Едейн беше точно такава, каквато я помнеше. О, с десет години по-стара, с бели косъмчета по слепоочията и няколко тънки бръчици в ъгълчетата на очите, но тези големи и тъмни очи се вкопчиха в него. Нейният ки’сайн още беше бял, като за вдовица, а косата й още се спускаше на черни вълни под кръста. Беше облякла червена копринена рокля в домански стил, плътно прилепнала и почти прозрачна. Беше прекрасна. Поклонът му беше много спокоен.
За миг тя само го изгледа, хладно и преценяващо.
— Щеше да е… по-леко, ако беше дошъл при мен — промълви, сякаш й беше все едно дали Брис ще чуе. А след това, за негова изненада, коленичи изящно и взе ръцете му в своите. — Под Светлината — разнесе се в залата силният й и ясен глас, — аз, Едейн ти Гемален Арел, се вричам във вярност пред ал’Лан Мандрагоран, господаря на Седемте кули, Властелина на Езерата, верния Меч на Малкиер. Дано да посече Сянката! — Дори и Брис се стъписа. Залата затаи дъх за миг, когато тя целуна пръстите на Лан; и отвсякъде избухнаха възторжени възгласи и викове: „Златният жерав!“ и дори: „Кандор е с Малкиер!“ Глъчката му позволи да измъкне ръцете си и да я вдигне на крака.
— Милейди — заяви той тихо, но твърдо. — Вече няма крал на Малкиер. Великите лордове не са хвърлили пръчките.