Щом слезе пред първия хан, който й попадна, мърляво заведение, наречено „Рошавата гъска“, дръгливото псе пред вратата й изръмжа настръхнало, но тя го шибна с тънко поточе на Въздух и го отпрати със скимтене, подвило опашка надолу по улицата. Повече я обезпокои една висока млада жена в доста опърпана червена рокля, покрита с многоцветни кръпки. Преструваше се, че търси камъче в обувката си, и поглеждаше накриво към Стрела. С алчен поглед при това. Тук нямаше нито коневръз, нито халки. Като отпусна юздите на гърба й, знак за кобилата, че трябва да стои на място, Моарейн заплете букаи от Въздух около предните й крака и преграда наоколо, която щеше да я предупреди в случай, че някой се опиташе да открадне животното.
Сумракът в гостилницата на „Рошавата гъска“ подсилваше впечатлението, добито отвън. Подът трябваше да е бил покрит с дървени стърготини преди време, но сега по-скоро приличаше на утъпкана пръст. Миришеше на мухлясал табак и вкиснал ейл, от кухнята лъхаше на изгоряло. Гостите, изгърбени над халбите си на малките маси — все мъже с грубовати лица и дрехи от груб плат, вдигнаха изненадано глави, когато влезе. Гостилничарят се оказа длъгнест мършав тип с оцапана с мазни петна сива дреха, с похотлива физиономия и поглед, алчен като на всички разбойници по пътя.
— Да е отседнала тук една тайренка? — веднага попита тя. — Млада тайренка, със сини очи?
— Това място не е за таквиз като вас, милейди — измърмори ханджията и потърка с жилавата си ръка обраслата си с четина буза. И поразмаза мръсотията по нея. — Елате, ще ви покажа нещо по-подходящо.
Тръгна към вратата, но тя го хвана за ръкава. Лекичко. Някои от петната по дрехата май бяха от храна и отблизо миришеше все едно, че не се е прал от няколко недели.
— Тайренката.
— Не съм виждал никаква тайренка със сини очи, милейди. Знам един чудесен хан, страхотно място, само на две улици оттук.
Преградата, която бе поставила около Стрела, я опари по кожата.
— Благодаря, няма нужда — отвърна тя на ханджията и бързо излезе навън.
Жената в изтърканата червена рокля се опитваше да отведе Стрела, дърпаше юздите и все повече се ядосваше от малките й, превзети стъпчици на място.
— На твое място бих се отказала — подвикна Моарейн. — Наказанието за кражба на кон е бой с камшик, ако конят се върне, иначе е по-тежко. — От всяка Посветена се изискваше да е запозната с по-обичайните закони на всяка страна.
Младата жена се обърна и я зяпна. Явно беше смятала, че ще има повечко време, докато Моарейн излезе. Изненадата обаче бързо се стопи и жената предизвикателно сложи ръка на дългия нож на колана си.
— Сигурно мислиш, че можеш да ме спреш — рече тя и изгледа презрително Моарейн от глава до пети.
Щеше да е много забавно да я отпрати с няколко первания по задника, но така щеше да се разкрие каква е. Много минувачи, мъже, жени и деца, се бяха спрели да погледат. Не да се месят; само да видят как ще свърши свадата.
— Ако се наложи — отвърна хладно Моарейн.
Младата жена се намръщи, облиза устни и заопипва дръжката на камата. После изведнъж пусна юздите на Стрела.
— Е, дръж си я тогаз! Честно казано, не заслужава да я краде човек. — Обърна гръб и закрачи надолу, като мяташе ядосани погледи наляво и надясно.
Моарейн не можа да се сдържи, преля Въздух и изпердаши крадлата по задника. Много силно. Онази вресна и подскочи поне на една стъпка във въздуха. Стисна дръжката на камата и рязко се обърна, намръщи се и се заозърта да разбере кой я е ударил, но нямаше никой на по-близо от две крачки, а хората, които я гледаха, бяха зяпнали от изумление. Тя закрачи отново, като потриваше удареното с ръце.
Моарейн кимна доволно. Може би в бъдеще неуспялата конекрадка щеше да си помисли, преди да посегне на коня на друга жена. Задоволството й обаче не продължи дълго.
При втория хан по улицата, „Сляпото прасе“, една дебела кривогледа жена с дълга престилка, която можеше да е била някога и бяла, се изкиска и каза, че по стаите й нямало никакви тайренки.
— Ти по-добре бягай бързо оттук, моме — добави дебеланата. — Че ако не припкаш бързо, каквото крехко месце си ми знаеш ли как хубаво ще те пробутам за вечеря? — Отметна глава и се разсмя с цяло гърло, а гостите й се запревиваха от смях по масите.
В „Сребърния петак“, последния хан на улицата, ханджийката се оказа красива жена на средна възраст, не много висока, с весела усмивка и лъскава черна коса, прибрана на дебела плитка. Чудо на чудесата, кафявата вълнена рокля на Недари Сатаров — ханджийката — беше чиста и лягаше добре на тялото й, а подът на гостилницата й беше току-що пометен. Гостите й бяха мъже с грубовати лица и жени със свирепи погледи, но миризмите, лъхащи откъм кухнята, обещаваха нещо поносимо.