На два пъти я нападнаха по двама мъже — сграбчваха юздите на Стрела и се опитваха да я смъкнат от седлото. Да бяха повече, щеше да й се наложи да се разкрие, но изригналият с пълна сила сплит, внушаващ страх, ги отпрати в тълпата, изпаднали в безумна паника. Хората наоколо зяпаха изумени бягащите мъже, явно учудени защо такива катили, твърдо решили да откраднат някакъв си кон, изведнъж ще хукнат презглава, но ако нямаше някоя дивачка между тях, никой нямаше да се сети. Седем пъти се опитаха да й откраднат Стрела, докато е вътре в хана. Веднъж бяха няколко деца, които подплаши с вик, веднъж — няколко млади мъже, които си въобразиха, че могат да я пренебрегнат, докато не ги накара да заподскачат със скимтене под пороя от сплитове на Въздух, който ги запердаши. Не че в Чачин цареше повече беззаконие, отколкото в други градове, но тя просто попадаше в места, където копринените й дрехи и обшитото с кожа наметало, а и чудесният й кон просто плачеха за грабеж. Ако изгубеше Стрела, съдията като едното нищо щеше да й каже, че вината си е нейна. Нищо не можеше да направи, освен да стиска зъби и да продължава. Хладната светлина на пролетния ден взе да гасне, предвещавайки поредната леденостудена нощ.
Водеше Стрела за юздите през удължаващите се сенки и подозрително оглеждаше сгъстяващия се мрак в задънената уличка, когато Сюан изведнъж изникна зад нея.
— Помислих си, че ще ме потърсиш тук, като дойдеш — задъхано заговори Сюан и я хвана под мишницата. Беше облечена в същата синя вълнена рокля. Моарейн се съмняваше, че е похарчила и една монета от парите, които й беше дала да си купи друга. — Уморих се да те търся по тези места. Хайде да влезем някъде, че измръзнах. — Сюан също огледа подозрително сенките в уличката и разсеяно опипа ножа на колана си, сякаш Силата нямаше да порази десет души наведнъж. Е, не и без да се разкрият. Май наистина щеше да е по-добре да побързат. — Този квартал не е за теб, Моарейн. Тук има такива типове, че като нищо ще те изпапат за вечеря, преди да са разбрали какво ври в котела. Смееш ли се, или кашляш?
— И двете — отвърна с известно усилие Моарейн. Колко пъти днес й казаха, че може да я сварят в котел, ако не внимава? Но се спря и прегърна приятелката си. — О, Сюан, колко се радвам, че те виждам! Къде си отседнала? Някъде, където предлагат риба, предполагам. Мога ли да се надявам поне, че в леглата няма бълхи и въшки?
— Сигурно няма да е по твоя вкус — отвърна Сюан, — но покривът е здрав и пази от дъжд, а всъщност точно това ти е нужно сега. А и няма Сестри, тъй че можеш да гониш бълхите и въшките, колкото си щеш. Я да побързаме, преди съвсем да се е стъмнило.
Моарейн въздъхна. И се забърза. След мръкване никак не беше добре да скита човек по места, които допадаха на Сюан.
Сюан, както се оказа, си беше наела стая в един много приличен хан, „Вечерницата“ — три големи каменни етажа, приютяващи заможни търговки, които не желаеха да ги притеснява врявата от гостилницата. Двама яки биячи с бичи вратове стояха облегнати на боядисаните в синьо стълбове до входната врата и не пускаха досадници да припарят. Всъщност те бяха единствените мъже в залата. Повечето маси вътре бяха заети от жени в прости, но добре скроени вълнени дрехи, с по някоя скромна брошка или обеци за накит. Две носеха веригите на Кандорската търговска гилдия на гърдите си. Други три — с пищни домански рокли със златни нанизи около шиите, обсъждаха тихо, но много разгорещено нещо. Една сивокоса жена стискаше палки и почукваше по цимбала весела мелодия, а миризмата, лъхаща откъм кухнята, намекваше не за риба, а за печено агнешко.
Ханджийката, Айлини Толвина, беше слаба жена с излъчване, говорещо много красноречиво, че пред нея глупости не вървят, в сива рокля, извезана на ситни сини цветчета по раменете. Свободни стаи нямаше, но тя не възрази Моарейн да се настани при Сюан.
— Стига да си платите допълнително — добави тя и протегна ръка. Коприните и кожените обшивки на някакви наметала не стигаха да накарат госпожа Толвина да прикляква в реверанси.
— И мога да гоня бълхите колкото си искам? — каза Моарейн, докато окачаше наметалото си на куката в стаичката на Сюан на най-горния етаж. Поне беше топло, с печка, вградена под не много широкото легло, и чистичко. Сюан винаги поддържаше ред. — Изненадвам се, че си отседнала тук. — „Допълнителното“ се оказа един сребърен петак, което означаваше, че Сюан плаща по два.